Древни брегове [bg]

Хеликоптерът „Блекхоук“ летеше успоредно на самолета, на около триста метра над него.

— „Неуверен“, това е стар „Авенджър“ — съобщиха от хеликоптера. — Изтребител от Втората световна война. — Нова пауза. — Не отговаря.

— Кой е той? — попита тя. — Има ли идентификация?

Хеликоптерът съобщи номера на опашката и Даутабъл го записа.

— Минутка — каза той и подаде листчето през прозореца на един от джиповете.

„Авенджър“-ът продължаваше да се снижава.

В този момент се включи Гибсън.

— „Светкавица-едно“ — обади се той. — Изстреляйте предупредителен откос.

Хеликоптерът стреля пред носа на античния самолет. „Авенджър“-ът леко се заклати, но продължи да следва курса си.

— Собственост е на наш човек, казва се Том Ласкър — съобщи Даутабъл. — Самолетът домува във Форт Мокси.

— Ласкър ли? — възкликна Елизабет. — Познавам го. Той е човекът с яхтата.

В същия миг „Авенджър“-ът изрева над траншеите. Нещо от него се отдели. Той се наклони, зави на запад и започна да набира височина.

— „Светкавица-едно“, оставете го — нареди тя. Обърна се към Даутабъл. — Нека някой го посрещне на летището, като кацне. Мисля, че ще искам да говоря с него.

— Той хвърли пакет — провикна се един от полицаите.

Елизабет насочи бинокъла си към разкопките.

— „Неуверен“, тук е „Светкавица-едно“. Индианците излязоха от прикритието си. Търсят нещо.

— Разбрано.

— Двама от тях отиват напред, извън прикритието на окопите. Момент… Момент… Каквото и да е било, мисля, че го намериха.

Елизабет проследи през бинокъла завръщането на индианците в плетеницата от траншеи и дупки. Какво можеше да бъде толкова важно, че Том Ласкър да се опълчи срещу „Блекхоук“?

Макс, разбира се, позна „Авенджър“-а на секундата. Проследи драмата от колата си, очаквайки всеки момент хеликоптерът да свали Ласкър.

Но това не се случи. Стоеше в колата си със запален двигател, готов да потегли всеки миг. Беше ядосан — съвестта му го гризеше, не, тя направо отхапваше цели късове от душата му. Но веднъж вече бе рискувал живота си за този проект и беше влязъл в златистия облак, без никаква гаранция, че няма да бъде превърнат в атоми. А ето че тези хора пак го гледаха като че ли беше втори Бенедикт Арнолд20 — човек, в чиято компания е по-добре да не те виждат.

Е, може би не всички. Всъщност, май само Ейприл. Но за сметка на това тя бе единствената, чието презрение можеше да го засегне. Жената, която сигурно щеше още да клечи на онзи плаж, ако не бе отишъл да я спаси.

Макс определено симпатизираше на Адам и останалите. Но това не беше неговата война. Щом тя искаше да тегли черта на живота си, това си беше нейна работа. Но той нямаше намерение да го убият заради тази история. Ни най-малко. Как само го бе погледнала, когато намери сили да й каже, че си тръгва…