Младите лъвове [bg]

Майорът дръпна хартийката и я прочете внимателно. После я размаха и заяви високо:

— Ще я представя на съответното място в съответното време!

— Чудесно, — отговори Харденбург. После седна на задната седалка и каза: — Подофицер, елате тука.

Християн се настани до лейтенанта. Седалката беше тапицирана в хубава жълтеникавокафява кожа и в колата миришеше на вино и тоалетна вода. Той погледна безучастно напред към силно изгорелия от слънцето врат на шофьора. Харденбург се наведе към Християн и хлопна вратата.

— Avanti!29 — заповяда той на италианеца.

За миг шофьорът изопна гръб и Християн забеляза, че вратът му започна да почервенява. После човекът включи внимателно на скорост. Харденбург отдаде чест. Офицерите му отговориха един след друг. Войникът обаче, който бе седнал до шофьора, беше толкова зашеметен, че не можа да вдигне ръка.

Колата тръгна плавно и върху малката групичка хора край пътя се посипа лек прах. Християн направи неволно движение да се обърне, но Харденбург го сграбчи за ръката.

— Не ги гледайте! — изръмжа той.

Християн се помъчи да се успокои, но не успя. Очакваше всеки миг да чуе изстрели зад гърба си, обаче нищо не се случи. Тогава погледна към Харденбург. По лицето на лейтенанта играеше лека студена усмивка. „Наслаждава се на победата си! — откри с изненада Християн. Въпреки раните си, въпреки унищожението на ротата, въпреки че само господ знае какво му предстои, Харденбург се наслаждава на този момент, изпитва истинско удоволствие от него.“ Християн нямаше сили да се усмихне, но с удоволствие отпусна умореното си тяло върху меката кожена седалка.

— Какво щеше да се случи — попита той след малко, — ако бяха отказали да предадат колата?

Харденбург се усмихна, като примижа от чувствена наслада.

— Сигурно щяха да ме убият, това е всичко — отговори той.

Християн кимна замислено.

— А водата? — добави той. — Защо им оставихте водата?

— Защото имаше опасност чашата да прелее — усмихна се отново Харденбург и се изтегна на разкошната кожена седалка.

— Какво, мислите, ще се случи с тях? — продължи да пита Християн.

Харденбург повдигна небрежно рамене.

— Ще се предадат и ще попаднат в някой английски затвор. Италианците обичат да лежат в затвори. А сега — заключи той — помълчете малко. Искам да поспя.

След минута дишането на Харденбург стана равномерно, а окървавеното му изпоцапано лице доби почти детско изражение — лейтенантът спеше! Християн не можа да заспи. Все някой трябваше да наблюдава пустинята и шофьора, който седеше пред тях в напрегната поза и караше бързо мощната кола по шосето.