Младите лъвове [bg]

След това предупреждение тя застана до вратата, за да се увери, че Християн ще излезе. Той се изправи бавно, взе патериците и си тръгна, почуквайки с тях глухо по мраморния под.

— Ще мога поне да ходя без чужда помощ — обади се зад него Харденбург.

— Разбира се, господин лейтенант — отвърна Християн. Ще ви посетя пак, ако ви е приятно.

— Щом като желаете… — рече гласът под бинтовете.

— Оттука, подофицер — упъти го сестрата.

Християн закуцука неуверено към изхода — той едва преди няколко дена се беше научил как да се движи с патерици. Излезе в коридора и вонята от изгорелия танкист остана зад болничната врата.

— Сигурен съм, че няма да се разтревожи от промяната във външността ми — долетя глухият глас изпод плътната бяла превръзка. Харденбург говореше за жена си. — Писах й, че съм ранен в лицето, а тя ми отговори, че се гордеела с мене и че това нямало никакво значение.

„Промяната във външността му! Та той изобщо няма лице“ — помисли Християн, но не каза нищо. Той седеше пак между двете легла с протегнат крак, опрял патериците си на обичайното място до стената.

Сега Християн посещаваше Харденбург почти всеки ден. Лейтенантът говореше с часове изпод тъмната преграда на белия бинт, а Християн го слушаше и само от време на време изричаше по едно „да“ или „не“. От обгорелия танкист идваше все същата воня, но след първите мъчителни минути Християн постепенно свикваше с нея, а след това дори не я усещаше. Изолиран поради своята слепота от външния свят, Харденбург говореше безспирно — замислено и спокойно, — като разкриваше постепенно живота си пред самия себе си и пред Християн, сякаш сега, през тоя принудителен отдих, искаше да анализира и прецени миналото, да претегли на везните успехите и грешките си и да изгради план за бъдещето. Всичко това запленяваше все повече Християн и той прекарваше вече половината от деня във вонящата стая, като следеше внимателно зигзагообразната нишка на тоя живот, който все по-често му се струваше свързан с неговия. Болничната стая се бе превърнала в лекционна зала и изповедалня: тук Християн изясняваше собствените си грешки, тук ставаха понятни, кристализираха и се избистряха смътните му надежди и стремежи. Войната приличаше на сън, в който се боричкаха неясни фантастични сенки и се чуваше шумът от някаква далечна буря, и само тази стая с нейните прозорци към слънчевия син залив, в която лежаха двете бинтовани вонящи тела — само тя беше реална, осезаема и от някакво значение.