Дума Ки

V

Картината „Момиче и кораб № 8“ (последната от цикъла), вече го знаех със сигурност) всъщност бе завършена, но аз продължавах да стоя пред нея, разглеждайки я под намаляващата светлина на западното крайбрежие, а по „Кост“ звучеше „Копърхед Роуд“117.

Работата над това платно бе продължила по-дълго в сравнение с другите от цикъла и започнах да осъзнавам, че тази картина сякаш обединяваше в себе си всички предишни. И ме плашеше. Ето защо всеки път, когато приключвах с рисуването за деня, я покривах. Сега, докато я наблюдавах с безпристрастен (както се надявах) поглед, си дадох сметка, че „плашеше“ не беше точната дума; това мое произведение буквално ме изпълваше с ужас. Струваше ми се, че се взирам в съзнанието на безумец.

А може би не беше съвсем завършена. Със сигурност щеше да се намери място за червената кошница за пикник. Можех да я закача на бушприта на „Персе“. Наистина. И защо не? Тази проклета картина буквално гъмжеше от фигури и детайли. Колко му беше да вмъкна още един предмет?

Тъкмо потапях четката си в червената боя, напомняща кръв, телефонът иззвъня. Можех да не се обадя (както щях да сторя, ако се намирах в някой от безумните си творчески пристъпи), ала случаят не беше такъв. Кошницата за пикник представляваше само малка подробност, една от многото. Ето защо оставих четката и вдигнах слушалката. Обаждаше се Уайърман и явно беше доста развълнуван.

— Днес следобед тя дойде на себе си, Едгар! Възможно е да не означава нищо — опитвам се да не се залъгвам с празни надежди, — но и преди се е случвало. Първо един ясен период, после втори, трети, накрая се сливат и тя отново е с всичкия си, макар и за кратко.

— Знае ли коя е? И къде се намира?

— В момента не, но преди половин час, някъде около пет и половина, знаеше коя е, и кой съм аз. Представи си, muchacho — изпуши сама проклетата си цигара!

— Непременно ще уведомя Министерството на здравеопазването — отвърнах аз, но си помислих, че по същото време двамата с Джак се намирахме пред подвижния мост. А на мен внезапно ми се бе приискало да рисувам.

— Поиска ли нещо друго освен цигара?

— Да хапне. А преди това — да види Порцелановия град. Искаше да разгледа статуетките си, Едгар! Помниш ли кога за последен път си е играла с тях?

Помнех. И се радвах на възторга му.

— Ала щом я приближих до масата, й стана по-зле. Тя се огледа и попита къде е Перси. Каза, че иска Перси, че Перси трябва да влезе в кутията за курабийки.

Вдигнах очи към картината си. Към кораба си. До, вече беше мой. Моят „Персе“. Облизах устните си, които внезапно и се сториха изпръхнали. Същите бяха и когато дойдох на себе си слез злополуката. Когато дори не можех да си спомня кой съм. И знаете ли кое е най-странното? Да си спомниш забравеното. Все едно се взираш в безкраен коридор, облицован с огледала.