Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
55.
Роско Суайър седеше на един камък и въртеше окъсан оглавник в ръце. Бележникът със стиховете му лежеше забравен на камъка до него. Беше дълбоко развълнуван. Недалеч край кипящите води се издигаше голяма топола, която се клатеше под натиска на пороя. На долните й клони висяха дълги въжета.
Каубоят знаеше какво е това: сивкави конски черва. Един от неговите коне. И поради силната им стадна привързаност щом бе загинал един, трябва да бяха мъртви всички.
В долината се бе спуснал мрак, но небето все още беше болезнено светло. Земята сякаш се колебаеше между деня и нощта, попаднала в онова загадъчно състояние, което се среща само в най-дълбоките каньони в Юта.
Той погледна бележника си, разтворен на поемата за Ураган, която неуспешно се бе опитвал да довърши. Замисли се за коня: за тридневното му преследване, за духа на това великолепно животно. За Арбъкълс: кротък, добродушен, способен. Спомни си всичките си коне, които беше изгубил в тази експедиция, всеки със свои особености, и всичките дреболии, от които се състоеше животът му с тях. Странностите, навиците им, пътищата, по който бяха яздили… мисълта за гибелта им му бе непоносима.
И после се замисли за Нора. Неведнъж го беше вбесявала. Ала не можеше да не се възхищава на нейната смелост, на понякога безразсъдната й решителност. Каква ужасна смърт!
Сигурно бе чула приближаването й и беше разбрала какво означава.
Той обходи с поглед долината, цялата в тъмнолилаво, зелено и златно под яркотюркоазено небе. Красиво място. И все пак зловещо в своята красота.
Очите му се насочиха към скрития град. Онези тримата бяха горе и отваряха кивата, сякаш нищо не се е случило. И щяха да получат цялата слава. А Нора щеше да получи паметна плоча на някоя стена в института. Суайър отвратено се изплю, въздъхна и се обърна да вземе бележника си.
После спря и отново вдигна поглед към помръкващия каньон. Освен плисъка на вода и птичите песни, не се чуваше нищо друго.
Ала инстинктът му подсказваше, че го наблюдават.
Той бавно се пресегна за бележника. Прелисти няколко страници, спокойно седна на камъка и се престори, че чете.
Усещането не изчезваше.
Шестото му чувство се бе развивало през дългите трудни години на отглеждане на коне в диви, понякога дори враждебни райони. Беше се научил да му доверява живота си.
Спусна дясната си ръка към кобура и леко я опря на него, за да се увери, че оръжието му е там. После пак я вдигна и замислено поглади мустаците си. Ревът на водата отекваше в каньона, усилен и пречупен от скалните стени. В небето се показваше краят на нов буреносен облак и придаваше на тюркоаза грозен сив оттенък.
Той небрежно пъхна бележника в джоба си. После също толкова небрежно свали предпазителя.
Зачака. Нищо.
Изправи се на крака и се протегна, за да може отново да се огледа наоколо. Пак нищо. И все пак инстинктът му рядко грешеше. Може би си въобразяваше. Беше преживял тежък следобед, меко казано.
Така или иначе, усещаше нечие присъствие. Нещо повече: чувстваше се следен.
Суайър се зачуди какво ли може да е. Преди в долината нямаше вълци и пуми, нито пък се бяха появили този ден. Сигурно беше човек. Но кой? Нора и другите, които бяха влезли в каньона, бяха мъртви. А останалите бяха заети с кивата. Освен това никой от тях не искаше…
Изведнъж го осени кой трябва да е. Бе прекалено шокиран от събитията през деня, иначе би трябвало да се досети по-рано. Това бяха онези, които бяха убили конете. Гадовете, които бяха изкормили неговите животни.
И сега идваха за него.
Опасенията му бяха заменени от гняв. Не можеше да върне времето назад, не можеше да спаси конете си и да попречи на Нора да влезе в каньона. Ала определено можеше да направи нещо поне по този въпрос.
Не биваше да остава на това място. Той леко скочи на крака и излезе на открито, озърна се наоколо и потърси място, където може да се отбранява. На пръв поглед долината изглеждаше непроменена, но на открито по-ясно усещаше присъствието.
Очите му се насочиха към горичка пустинни дъбове в отсрещния край на долината. Преди дванадесет часа дърветата бяха на петнадесет метра от водата, а сега — на самия бряг.
Каубоят бавно кимна. Така реката щеше да пази тила му. Щеше да се скрие сред дъбовете. Нямаше да знаят къде е, а той щеше да вижда цялото възвишение и да има време за няколко чисти изстрела.