Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Слоун отново се приближи да го разгледа.
— Странно — каза тя. — Печатът изглежда нов. Виж го сам.
Блек го проучи по-внимателно. Определено беше нов — прекалено нов, помисли си той, за да е на седемстотин години. Затрупаната с камъни замазана врата още отначало го бе безпокоила: просто изглеждаше прекалено не на място, за да е част от самата постройка. Странен беше и фактът, че вездесъщият прах не покрива камъните. Още малко, и щеше да го обземе пълно отчаяние.
— Не е възможно някой да е бил тук преди нас — промълви Слоун.
После се обърна към Блек.
— Тази запечатана врата е била изключително добре защитена. Няколко реда камъни са я предпазвали от природните стихии. Нали така?
— Да. — Отчаянието на Блек мигновено се изпари и отново го обзе вълнение. — Това обяснява защо печатът изглежда толкова нов.
Слоун направи още няколко снимки и се отдръпна назад.
— Да продължаваме.
Задъхан и възбуден, Блек удвои усилията си в разчистването на каменната стена.
54.
Късното следобедно слънце огряваше куполите и кухините на обширното скално плато високо над опустошения от пороя каньон на Кивира. Възлести хвойни осейваха странния пейзаж, в пясъка растяха дива елда и лилава върбинка. Малки стръмни дерета пресичаха местността и лъкатушеха сред червения пясъчник. В по-дълбоките дупки по скалните корита все още искреше дъждовна вода. Тук-там над земята се издигаха причудливи скални образувания, покрити с по-тъмни пластове камък, като противни джуджета, клекнали сред дърветата. От изток се приближаваше нов, по-малък буреносен облак. Ала тук, на триста метра над платото на Кивира, небето все още весело бе осеяно с бели облачета, постепенно пожълтяващи на отслабващата светлина.
Две маскирани фигури безшумно напредваха по скрито дере. Придвижваха се бавно, плахо, сякаш не бяха свикнали или нямаха желание да са навън през деня. Едната спря за кратко, приклекна и пи от дълбока дупка, пълна с дъждовна вода. После отново продължиха към сянката на висока скала, където спряха.
Единият кожоносец бръкна в гънките на кожуха си и измъкна торбичка от еленова кожа. Сребърните раковини подръннаха при движението му. Той извади горна част от човешки череп, пълна със сухи сбръчкани топчета, напомнящи сиви копчета. Другарят му извади друг череп и дълъг сух корен с формата на човешко същество и го постави на пясъка до първия череп. Двамата тихо запяха с треперещи гласове. Проблесна обсидианов нож, който отряза краищата на корена.
Работеха бързо и безшумно. Украсена с ивици от бяла глина ръка погали сбръчканите топчета. Кожоносецът взе три от тях в дланта си и бързо ги пъхна през отвора на устата на маската си. Разнесе се висок звук от преглъщане. Втората фигура последва примера му. Ритъмът на песента се ускори.
Запалиха слаб огън и под скалния навес се издигнаха вълма дим. Коренът беше нарязан на дълги, тънки ленти, бързо опушен на огъня и оставен настрани. В огъня хвърлиха пера, които бавно се сгърчиха и стопиха. После върху въглените бяха поставени няколко пъстри живи бръмбара, които затрепериха, умряха и се овъглиха. Извадиха ги, поставиха ги във втория череп, смачкаха ги на ситно и ги разбъркаха с вода от кожен мях.
Вдигнаха черепа на север и като запяха още по-бързо, един след друг пиха от течността. Ивиците корен отново бяха поставени в огъня, където се свиха и почерняха, вдигайки грозни струи жълт дим. Кожоносците наведоха глави над жарта и дълбоко поеха дима в гърдите си. Ритъмът на напева стана безумно бърз и последните звуци бяха като жужене на жътварки.
Нов буреносен облак се, приближаваше от изток и хвърляше сянка върху земята. Първият кожоносец отново бръкна под сплъстения си кожух и хвърли шепа кремави цветове от татул в огъня. Те бързо се сгърчиха и пратиха струи дим към помръкващото небе. Фигурите се наведоха над дима и жадно го вдишаха. Във въздуха над платото изведнъж се разнесе прекрасен аромат на грамофончета. Покритите с кожуси гърбове започнаха да се разтърсват и сребърните раковини силно зазвъняха.
Отново се вдигна ръка и поръси черен прашец в четирите посоки на света: север, юг, изток и накрая запад. Черепът вече беше празен — цялото му съдържание бе погълнато. Едната фигура вдигна глава към небето. Изпод кожената маска се стичаше гъста слюнка, вдървените длани се протегнаха нагоре. Гневният напев се усили и ускори.
После внезапно се възцари тишина. Последните вълма дим се плъзнаха по скалата. И фигурите с ужасяваща бързина си тръгнаха, тичайки като черни сенки и изчезвайки по Пътя на жреците в мрачната долина на Кивира.