Воалът на властта
- Автор: Вудинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Воалът на властта». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
— Не — промълви той, — ала ти вярваш в него. Това ще е напълно достатъчно за мен.
Тъмнокосата Сестра се намръщи.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Не е нещо необичайно — обясни татуираният мъж. — Мои сънародници живеят покрай сарамирските поселища от хиляда години. Има ткиуратци, които живеят абсолютно моногамно със сарамирските си половинки. Някои даже са женени. Това е въпрос на личен избор — на преобразуване на конкретния паш.
— И ти би направил това за мен?
— Да — кимна Тсата и се загледа в огледалните води на езерото. — Доста дълго време се чувствах… несигурен. Още тогава имах желанието да поговоря с теб за това, въпреки че не знаех дали изобщо искам да правя нещо по въпроса. Нашите обичаи са такива, но не и вашите. Знаех си, че така само ще те объркам и най-вероятно щях да те отблъсна, ето защо запазих мълчание. Не знаех дали изобщо някога ще бъдем заедно; мислех си, че между културите ни има фундаментални различия. Ала когато бяхме в гората и те видях как ни защитаваш срещу онзи войник, когато ти отказа да оставиш Пейтре на полянката… — гласът му заглъхна и той се обърна към нея. — Тогава разбрах.
И Кайку го почувства — като някакъв физически натиск в гърдите си; като някакво топло подуване, което я изпълни. Връхлетя я толкова внезапно, че тя трябваше да издиша въздуха от дробовете си, сякаш по този начин можеше да се освободи от него. В следващия миг усещането изчезна, ала тя знаеше какво означава и знаеше до какво щеше да доведе.
„Ала имам ли избор?“, запита се тя. „Ако отблъсна този мъж — мъжа, на когото мога да се доверя повече от всички, който няма да ме подведе като другите, — какъв ще бъде остатъкът от живота ми?“
Тъмнокосата Сестра прехапа горната си устна и затвори очи. Можеше ли да живее по този начин — винаги нащрек, винаги сама, с бронирано сърце? Или я очакваше главоломно спускане по наклонената плоскост, от което нямаше връщане назад? Ако преживееше тази война, я чакаха дълги, дълги години. И Сестрите не знаеха колко точно. Може да живееше вечно.
„И ако допуснеш този мъж в сърцето си, ще можеш ли да го гледаш как той остарява, а ти — не?“
Още не искаше да се изправя пред този въпрос. Той беше изниквал в съзнанието й и преди, но й звучеше прекалено общо, за да се занимава с него. Каква бе алтернативата? Само една — да се затвори в себе си, да остане сама завинаги и да издигне стена между сърцето си и целия останал свят. Изолирана от всичко, а единствената й безопасна компания щяха да бъдат Сестрите от Аления орден, които също като нея бяха изправени пред перспективата за безсмъртие. И двата варианта водеха до болка, която бе въпрос единствено на време.
— Време — измърмори тихо тя; толкова тихо, че Тсата почти не я чу. На лицето му се изписа учудване. — Дай ми време… да помисля над това.
Тсата понечи да каже нещо, но се отказа. Вместо това отдръпна ръката си и се изправи на крака. Кайку се надигна заедно с него. Известно време двамата постояха прави един срещу друг — никой не искаше да прекъсва този миг и да оставя нещата в това положение. Накрая Кайку го целуна бързо по устните и се шмугна в гората, без да поглежда назад. Тъмнокосата Сестра не искаше Тсата да види сълзите, напиращи в очите й.
Ткиуратците бяха изключително експедитивни. До вечерта бяха освободили лагера си от всичко, което им бе необходимо за пътуването им до Лаляра. Кайлин беше уредила корабите да бъдат натоварени с провизиите, нужни за морското им пътешествие до северната част на континента. За по-малко от ден селището опустя — огньовете бяха потушени, а юртите репка бяха затворени и оставени в очакване на завръщането им. Татуираните мъже и жени се събраха в долината северно от храмовия комплекс, готови да потеглят на здрачаване. Десетки Сестри щяха да ги придружат, включително и самата Кайлин ту Моритат. Кайку също фигурираше сред тях.
След срещата си с Тсата тя прекара деня в къщичката си, за да довърши последните приготовления за пътуването и да провери дали всичко е наред. Не знаеше кога ще се върне Мишани, ето защо трябваше да подготви общия им дом за продължителния период, през който можеха да отсъстват. Тя чистеше, подреждаше и опаковаше; отправи кратка молитва пред малкия олтар; приготви си храна и я изяде на бързи, трескави хапки. Всъщност имаше нужда да прави нещо — каквото и да било, — за да разсее мислите си. Курсът на действие вече беше избран и тя нямаше да се откаже от него. Отиваше в Адерач — рожденото място на чаросплетниците. Обетът, който беше дала пред Оча преди толкова години, изискваше от нея да стори точно това. Всичко друго — всичко — можеше да почака. Трябваше да разчисти сметките си с вещерите и ако имаше някакъв шанс да ги унищожи, да подкопае силите им, за нищо на света не биваше да го изпуска. Допуснеше ли това да се случи, духовете на семейството й никога нямаше да й простят.