Звярът

В известен смисъл, липсата на по-нататъшна история бе смърт за расата.

Смърт, но и прераждане. Толкова много положителни неща бяха дошли от промяната в ценностите — признаването на правата на жените, отмяната на кръвното робство и освобождаването на Избраниците.

Скрайб Върджин се бе изпарила почти напълно в духовния вакуум, сякаш боготворенето я бе подхранвало и сега, лишена от него, тя бе изгубила силата си. И да, на Лейла й липсваха някои от старите обичаи, а отсъствието на духовен водач в такива смутни времена я тревожеше… ала съдбата бе по-голяма не само от нея, но и от цялата раса.

И дори от нейната създателка.

Отиде до една от масите и издърпа белия стол. Седна, оправи одеждите си и отправи молитва онова, което се канеше да стори, да бъде в служба на едно по-висше благо.

Каквото и да бе то.

О, да му се не види. Невъзможно бе да се преструва, че онова, което се канеше да направи, не е напълно егоистично.

Наведе глава и сложи благоговейно ръце върху купата. С цялата яснота, на която бе способна, извика образа на Кор в ума си — присвитите очи и обезобразената горна устна, ниската подстрижка и масивния врат. Представи си миризмата му в носа си и внушителното му физическо присъствие пред себе си. Видя ръцете му, с изпъкнали вени, и тежките, покрити с мазоли длани, масивните му гърди и силните крака.

В ума си чу гласа му. Видя го да се движи. Улови погледа му и го задържа.

Повърхността на водата се раздвижи, концентрични кръгове тръгнаха от средата с ритъма на сърцето й.

Водата се завихри, а после от дълбините й се надигна образ и я накара да застине.

Лейла се намръщи и си помисли: В това няма никакъв смисъл.

Купата й показваше лавици, дълги редици рафтове, отрупани с… най-различни урни. Припламваха факли и хвърляха треперлива оранжева светлина в нещо, което приличаше на прашно подземие.

— Кор…? — ахна тя. — О… прескъпа Скрайб Върджин.

Образът бе така ясен, сякаш се бе надвесила над тялото му.

Лежеше върху носилка на колелца, завит с бели чаршафи, насред просторно помещение, пълно с лавици; очите му бяха затворени, кожата му — бледа, ръцете и краката му — неподвижни. До него пиукаха машини, които й бяха познати от собствената й стая в клиниката. Джон Матю и Блейлок седяха на каменния под до него. Джон Матю тъкмо казваше нещо на езика на знаците.

Блей просто кимна.

Лейла заповяда на образа да се промени, така че да види какво има зад и пред мястото, където лежеше Кор. Ако навлезеше по-навътре в онова, което се оказа пещера, в крайна сметка щеше да стигне до огромно церемониално помещение…

Гробницата.

Кор се намираше в преддверието на Гробницата.

Лейла извика отново образа с Джон и Блей и чу Блей да казва:

— … налягането пада. Така че не се налага операция. Не изглежда обаче така, сякаш скоро ще се събуди.

Джон отговори нещо на езика на знаците.

— Знам. Но каква е алтернативата?

Лейла поиска от купата да й покаже изхода и видя път, тръгващ в противоположната посока и отвеждащ до солидна порта, покрита със стоманена мрежа, и катинар, който изглеждаше достатъчно силен, за да спре и най-настойчивите нашественици. А после се озова в друга пещера, чиито каменни стени бяха издълбани от ръка или от природата, а може би и от двете.

Най-сетне прекрачи навън, в гора от високи борове.

Накара образът да се смали, докато не видя светлините на имението. Той все още се намираше в земите на Братството. Не беше далеч.

Лейла пусна ръбовете на купата и загледа как онова, което бе видяла в нея, изчезва, сякаш никога не се бе появявало и водата си възвърна ясната, анонимна природа.

Облегна се назад и дълго мисли. А после стана и излезе от храма.

Не се върна на земята обаче. Не веднага.