Звярът

Рейдж стисна ръба на матрака и се облегна на ръцете си. Странно, антиките в стаята, тежките завеси, шарката на килима — всичко изведнъж стана толкова ясно, че той потръпна.

— Не аз помолих Сакстън да подготви всичко това — избъбри той.

— Документи за осиновяване? Това е, нали? Искам да кажа, не ме бива особено с Древния език, но схващам общия смисъл.

— Виж, не е нужно да правим каквото и да било с тях. Не е като да… искам да кажа, не се опитвам да ти намекна, че трябва да я осиновим. Попитах Вишъс дали ще ни помогне да намерим чичо й… и да, знам, че не си ме молила за това, но си помислих, че ако някой от братята би могъл да помогне, това е Ви. Той прегледа архивите в къщата за аудиенции, ала не намери нищо. Провери и на други места. Никакво семейство, никакъв чичо. И, ъ, поговорих с него за теб и мен, и онова с детето. Той повдигна въпроса за осиновяването, а после проучи нещата.

Мери затвори папката и сложи ръка върху нея. Не каза обаче нищо и Рейдж изруга.

— Съжалявам. Може би първо трябваше да те попитам, преди да говоря с Вишъс…

— Мариса смята, че съм прекалено ангажирана. С Бити, искам да кажа. За това говорихме преди Последното хранене. Смята, че преминавам границата на професионалното, че го приемам лично.

— Леле.

— И макар че аз го отрекох… тя е права. Действително е така.

Сърцето на Рейдж прескочи един удар от ужас.

— Какво искаш да кажеш?

Възцари се дълго мълчание. А после Мери сви рамене.

— Работила съм с много младежи. Не само в „Убежището“, но и преди, когато работех с моите деца аутисти. — Тя го погледна. — Спомняш ли си, когато живеех у Бела? И ти казах, че повече не искам да се виждаме?

Рейдж затвори очи, връхлетян от спомена за онази ужасна конфронтация. По някаква причина съвсем ясно видя завивката в онази стая за гости, в която тя спеше, ушита на ръка, с парчета в различни цветове. Мери беше в леглото и макар да бе в същата стая, му се бе сторило, че ги делят цели светове.

— Да — каза дрезгаво. — Спомням си.

— Изпитвах такава болка, че не можех да си представя да накарам още някого да затъне в нея. Затворих се в себе си, откъснах се от света, готова да изгубя битката, която повече не исках да водя. Отблъснах те с всички сили. Ала ти се върна. Върна се… и в теб аз видях пътеводна светлина, от която не бях в състояние да се извърна.

Не съм добре.

Отново чу думите й да отекват в главата му. Почувства тялото й, блъснало се в неговото с всичка сила, когато тя изскочи от къщата и се втурна към него, докато той си стоеше там и държеше луната в шепа, както тя му беше показала.

— Предполагам си помислих, че Бити е като мен. Искам да кажа, през цялото време, откакто я познавам, тя е напълно затворена в себе си. Дори когато майка й беше жива, тя бе едно такова малко, откъснато от всичко създание, което гледаше отстрани и отблъскваше всички от себе си. И след преживяваното насилие, а после и смъртта на майка й, не бих могла да я виня. Просто отчаяно исках да стигна до нея. Поглеждайки сега назад… имам чувството, че се опитвах да спася някогашното си аз.