Последно разсъмване
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1483-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последно разсъмване». Краткое содержание книги:
Не, все пак Роман Дзюба не разбира от хора! Нищо не разбира. Преди малко му се стори, че Сергей Кузмич отново ще го прати по дяволите, както вече много пъти се е случвало… Обаче не.
— При всяко положение няма къде другаде да търсим, вече всичко проверихме — неочаквано се съгласи той. — Може пък дъртият ми мозък да е закърнял, а? Може нещо да бъркам? Убеди ме, Рижав, още утре ще пратя момчетата да потърсят тези възложители. Между другото, къде да ги търсят? Имаш ли идеи?
— Имам — радостно рапортува Дзюба. — Трябва да се започне от геймърите, от същите, които сме разпитвали като свидетели, които са видели Гена на състезанието. Да подберем и другите, които са играли на един сайт с него. Ако един човек обича да играе онлайн, той може да обича не само военизираните, но и ролевите игри. При всяко положение те се въртят в едни и същи среди.
— Става, Рижав — кимна Зарубин. — Ох, усещам аз, трябва вече малко по малко да се оттеглям, съвсем млади момчетии са ми по петите.
Животът на Григорий Дубинюк се оказа богат на събития и хора и оперативните работници се видяха в чудо, докато разравяха биографията му, докато той спокойно се скатаваше в килията. Антон Сташис, Роман Дзюба, Надир, който работеше в района, където бе намерен трупът на Курмишов, и още един-двама оперативни работници се мъчеха с всички сили да намерят поне каква да е връзка, която би позволила да се говори за убийство, извършено поради лични мотиви. И нищо не намираха.
— Значи, какво имаме налице? — уморено направи равносметката Антон след поредния ден на безплодни търсения. — Можем да предполагаме, че Гена Колосенцев е отишъл по някаква своя работа при тези гаражи и е освободил Курмишов, който по това време се е свестил. Предадохме всичко за експертиза, на ножовката наистина има следи от Гена, тоест именно той е разрязал веригата на белезниците. А после какво е станало? Кой е откарал бижутера оттам? Кой му е свалил втория белезник и къде го е дянал? И кой, в края на краищата, го е убил и защо? И това листче, прободеното с кръста… Нищо не пасва, никъде никаква логика. Да допуснем, че именно Дубинюк е убил Курмишов, макар да не мога да разбера защо. Но съм готов да предположа, че е имал мотив. Защо е трябвало да убива бижутера след трите дни заточение в този гараж? Да го тъпче с приспивателни… Можел е веднага да го убие и да не си прави този труд.
— Излиза, че първоначално той не е планирал убийство — каза Роман. — Че наистина е искал само да го сплаши. А после, някъде към сутринта в неделя да е научил нещо, заради което е решил да убие Курмишов.
— Аха — кимна Антон. — И какво толкова може да е научил? Хайде, напрегни си фантазията, твоята работи отлично. Само не забравяй, че имаме и трупа на Панкрашина, по който изобщо престанахме да работим, защото не знаем какво друго можем да направим. Мислехме, че историята с огърлицата ще ни насочи към нещо, а тя ни вкара в задънена улица.
Роман разстроено замълча. Седяха в колата на Антон и вяло дъвчеха купените в един павилион хамбургери, които, незнайно защо, се оказаха ужасно безвкусни.
— Не знам — унило продума най-сетне Дзюба. — Нищо не мога да измисля.
— И аз не знам — с въздишка призна Антон. — Е, да се прибираме. До метрото ли да те закарам, или някъде другаде?
Роман понечи да помоли да го хвърли до заложната къща, където работеше чудесното момиче на име Евдокия — беше му на път, но зазвъня мобилният на Антон. Сташис изслуша събеседника си и се усмихна на Роман.
— Не тъгувай, Рома, ще дойде празник и на нашата улица. Обади се Кузмич и помоли да отидем, имал новини за теб. И гласът му е един… знаеш ли… Изобщо, да тръгваме, ще те откарам при Зарубин, макар че мен не ме е канил, нареди само да намеря и заведа теб, но и аз искам да се порадвам.
Зарубин ги чакаше в автосервиза, където поправяха автомобила му. Сергей Кузмич седеше в просторното заведение, зад чиято стъклена стена работниците от сервиза се занимаваха с колите, а стопаните на тези коли, ако не се доверяваха на тяхната добросъвестност, имаха възможността да наблюдават манипулациите върху техните скъпоценни превозни средства. Когато видя Антон и Дзюба, той размаха ръка за поздрав.
Веднага при тях дойде луничава сервитьорка и оперативните работници, които още не бяха се отървали от неприятния привкус на хамбургерите, единодушно си поръчаха по кафе и по пирожка със зеле. Вярно, след като помисли, Дзюба извика след момичето:
— И нещо сладичко, а?
Докато им сервираха, подполковникът седеше с непроницаемо лице и говореше за повредите в колата си. Най-сетне му омръзна да изтезава двамата уморени детективи.