Оцеляват само силните [bg]

— Аз пък знам, Зи. Всеки, който не те харесва, е или патологичен себелюбец, или безчувствен като труп.

Надигнах косите й и леко докоснах с устни мястото, където кичурите се срещаха с гладката кожа на врата.

— Те са мои познати — каза тя. — Смятам ги за сродни души.

— Аха. Интелектуалният елит.

— Всъщност, да.

— И по какъв критерий е определен?

— Въз основа на утвърдени и надеждни измервания, Андрю. Разработени от психолози.

— О, боже. Защо ли не се гърча от страхопочитание?

Тя се засмя.

— Мисля, че можем да бъдем още по-селективни. Но това е само началото.

— Клуб на умните. И ти им осигуряваш терен.

Зина се вторачи в мен.

— Тази вечер, да. И това е единственото ми задължение. Инак съм свободна да се забавлявам.

Тя отново сграбчи брадичката ми — отвратителен навик — и погъделичка устните ми с нокът.

— Е, чувствам се привилегирован да бъда в такава възвишена компания. Без дори да съм издържал теста.

— Ти издържа моя тест.

— Благодаря. Тогава ще кандидатствам за държавен заем.

— Какъв цинизъм.

Тя се усмихна, но в гласа й се долови предпазливост. Или може би обида?

Без да спирам да я милвам, аз се обърнах и насочих вниманието си към къщите от другата страна на каньона. Във въздуха се долавяше странна смесица на мръсотия и ухание на борове.

— Развлечения — рекох аз.

— Да не би да си аскетик, Андрю? Един от онези апатични типове?

— Какво общо има аскетизмът с цинизма?

— Според Милтън, много. Той е написал стихове за това. „И те черпят вдъхновение от извора на цинизма, възхвалявайки въздържанието с мършаво и изпито лице.“

— Мършаво и изпито — повторих аз. — Наскоро не съм поглеждал лицето си в огледало. Но повярвай, много добре знам, че въздържанието не прави сърцето по-обичливо.

Зина се засмя.

— Напълно съм съгласна с теб. Но искам да ти кажа, че изглеждаш такъв… опозиционер. Усещам съпротивата ти.

Тя се притисна до мен.

Продължих да гледам право напред, после се обърнах, вторачих се в нея и я хванах за раменете.

— Истината, Зина, е, че съм професионално деформиран. Твърде много години съм слушал хленченето на невротици.

— Разбирам.

— Наистина ли? Тогава разбери, че събиранията извикват най-лошото в мен. Тази вечер дойдох, защото исках да видя теб. Това превръща всеки друг в двукрак боклук.

Дишането й се учести.

— Искаш ли да отидем на спокойно място? — попитах аз. — Свободна ли си утре?

Стиснах раменете й. Имах чувството, че е чуплива. Лесно наранима. После се замислих за Малкълм Понсико и се наложи да се въздържа, за да не я стисна още по-силно.

— Какво… ще кажеш да намерим спокойствие тук, Андрю?