Оцеляват само силните [bg]

Казах й, че ще използвам банята и после ще си тръгна.

— Толкова рано? — попита тя.

— Ако стоя още, ще стана язвителен. Утре в колко часа?

— В десет вечерта.

Започнах да й обяснявам къде се намира апартаментът в Джийнсий.

— Не, ела тук. Гостите ми заминават утре. Искам те тук. В моето легло.

— Ти и аз и плюшените играчки.

— Ще ти покажа неща, които не си и сънувал.

— Добре. Сцената няма значение, само изпълнителите.

— Не се съмнявай. Аз съм звезда.

Отново се целунахме и тя тръгна. Син пламък, светещ в тълпата.

Влязох в банята — тясна, с кафяви тапети на сребристи цветя и напукани бели плочки. Нямаше прозорец. Шумният вентилатор на тавана не успяваше да прогони вонята от множеството скорошни посещения.

Седнах на капака на тоалетната чиния и подредих мислите си.

Бях там вече час, а още не бях научил нищо. Нито бях чул или видял името „Мета“. Зина явно проявяваше интерес да спи с мен, а не да ме вербува.

Още усещах вкуса на езика и уханието на парфюма й.

Изплакнах устата си с вода и я изплюх.

Ако се приберях вкъщи, Робин щеше да попита как е минал купонът.

Щях да отговоря: „Тъпо. Онова момиче е напълно откачено“.

Вероятно така се чувстваха полицайките от нравствения отдел, докато стояха по ъглите и чакаха похотливи, притеснени мъже, които да спрат и да започнат да се пазарят…

Но щях да сгреша, ако смятах Зина за жалка, а не за опасна.

Дали Малкълм Понсико бе допуснал тази грешка?

Прогони състраданието. Престани да мислиш като психотерапевт.

Беше време да се върна в апартамента, да се обадя на Майло и да решим докъде да продължим с тази история.

Станах, измих ръцете си и отворих вратата. Вляво съзрях движение. По стълбите слизаха двама човека.

Вратата на спалнята на Зина беше отворена. Но оттам не излизаха влюбени.

Пръв се появи мъжът с пшениченорусата брада и късо подстриганата коса. Още беше намръщен.

Погледна ме. Престорих се, че не го забелязвам.

Бяхме ли се срещали… В него имаше нещо познато…