Мисията на посланика
- Автор: Канаван Труди
- Серия: the traitor spy trilogy #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ем Би Джи Тойс“,
- ISBN: 978-954-2989-10-3
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мисията на посланика». Краткое содержание книги:
Когато научава, че Лоркин е попаднал в опасност, Сония е принудена от закона, който забранява на Черните магьосници да напускат града, да се довери на Денил с надеждата, че посланикът ще спаси сина й. Междувременно Сери се нуждае от нея повече от всякога. Някой започва да убива Крадци и когато семейството му става негова жертва, той намира доказателства, че Ловецът на Крадци използва магия.
Или някой от членовете на Гилдията избива крадците един по един, или по улиците отново броди магьосник-отстъпник. Но този път той има пълен контрол над силата си — и е готов да я използва, за да убива.
„В тази книга има всичко, което човек може да поиска от едно фентъзи.“
Deathray
„Канаван успява да постигне идеалния баланс, смесвайки умело политиката на магьосниците и посланиците с драматизма на улицата.“
Publishers Weekly
„Превъзходно завръщане във вселената на черните магьосници. «Мисията на посланика» е отлично начало на една нова, обещаваща поредица от Труди Канаван.“
Ерин Бритън, bookgeeks.co.uk
Труди Канаван живее в мелбърнското предградие Фърнтри Гъли, в малка къща на един планински склон, близо до гората. Откакто се помни измисля истории за неща, които не съществуват, и е изумена, когато първият й публикуван разказ печели през 1999 година наградата „Ауреалис“ за най-добър кратък фентъзи разказ. Освен като илюстратор и дизайнер на свободна практика, тя работи и като графичен дизайнер и художествен директор на „Ауреалис“, австралийско списание за фентъзи и научна фантастика. Можете да й пишете на адрес trudi@spm.net.au, а повече за Киралия и Гилдията на магьосниците можете на откриете на адрес www.orbitbooks.co.uk
Поеха покрай дълги бели стени и минаха през двете крила на портата. Щом каретата спря, робът на Ачати отвори вратата. Денил излезе след спътника си и огледа двора на имението и проснатите по очи върху прашната земя роби. Останалите магьосници, робите им и туземецът Дюна слязоха от конете, а Ачати излезе напред, за да поговори с надзирателя на робите.
„Чудя се колко ли от тези роби са Изменници“ — помисли си Денил. Във всяко имение, където бяха отсядали, сачаканците разчитаха съзнанията на робите с позволението на собствениците. Мнозина вярваха, че някои от именията, управлявани от роби и ашаки, всъщност бяха контролирани от Изменниците и представляваха тайни тренировъчни бази за шпиони.
Това имение се управляваше от ашаки. Помощниците на Денил бяха решили, че то е най-безопасното в района. Но дори и при това положение мисълта, че то може да се намира на място, контролирано от Изменници, караше Денил да настръхва от възбуда и страх. Ако всички роби бяха Изменници, това означаваше ли, че са и магьосници? В такъв случай броят им бе по-голям от на гостите. Но дори всички да са шпиони и черни магьосници, те трябваше да имат наистина сериозна причина, за да нападнат група гостуващи атаки. Неизбежното отмъщение щеше да ги принуди да изоставят имението.
Надзирателят на робите ги отведе в Господарската стая. Собственикът ашаки, възрастен мъж, който накуцваше, ги посрещна топло. Когато му обясниха защо са тук и че искат да разчетат съзнанията на робите му, той неохотно се съгласи.
— Възможно е сред робите ми да има изменници — призна той. — Като се има предвид колко близо се намираме до планината. Но те като че ли имат начин да прикриват мислите си — той сви рамене, показвайки им, че се е отказал да се бори с тях.
Час по-късно всички слуги, с изключение на неколцина полски работници, бяха подложени на разчитане на съзнанието. После ашаките се оттеглиха в стаите за гости, където се излегнаха на меките възглавници и споделиха какво са научили, като първо отпратиха робите, които бяха изпратени да ги обслужат.
— Снощи е имало посещение от млада робиня от друго имение — каза един от ашаките. — Тя поискала храна за четирима души.
Останалите кимнаха.
— Един от полевите работници видял сама жена да идва и да си тръгва. Тя отнесла храна при една натоварена каруца.
— Снощи чухме за тази каруца — каза Ачати. — Същата ли е? Не е ли необичайно да пътува по този път?
— Не е необичайно по-процъфтяващите имения да продават храна на по-неплодородните, които се намират в подножията на планината.
— Те са в каруцата — обади се чужд глас.
Всички се обърнаха и видяха Унх да стои на прага. Денил отбеляза, че той изглежда не на място в затвореното помещение. „Като растение, за което знам, че ще умре без слънце“.
— Един роб ми каза — каза мъжът. После се обърна и излезе навън.
Ашаките се спогледаха замислено. Денил отбеляза, че никой от тях не оспори твърдението на Унх. „Защо му е на туземеца да лъже? На него му плащат да намери Лоркин и Тивара“.
Ачати се обърна към Денил.
— Прав бяхте, посланик. Изменниците наистина искат да ги намерим и най-накрая ни дадоха посоката.
Глава 25
Новините, които донесе куриерът
Макар и не толкова здрави, колкото обувките, които Гилдията цял живот бе осигурявала на Лоркин, простите кожени цървули, които носеха робите, почти не вдигаха шум. Торбата, която носеше, първоначално му изглеждаше твърде малка и лека, за да съдържа достатъчно провизии, но откакто за пръв път я бе метнал на рамото си, тежестта й като че ли се беше увеличила. Тивара бе поела водачеството и вървеше с твърди, премерени крачки по все по-стръмния и труден път. Чари се движеше след Лоркин, необичайно мълчалива.
След като вече бяха навлезли в територията, в която патрулираха Изменници, двете му бяха казали да избягва да използва магията си по твърде очебиен начин. Дори да бяха засекли бариерата, която бе издигнал около себе си за защита и за да затопли въздуха вътре, сигурно бяха решили, че това не е твърде очебийно, защото никоя от двете не му направи забележка. Макар да го бяха уверили, че докато се движи с тях, никой от Изменниците няма да го нападне, той нямаше намерение да рискува живота си. Не и след срещата му с Раша.
Няколко часа по-рано бяха изоставили каруцата и пътя, и тръгнаха пеша през долините и хълмовете, които ставаха все по-стръмни и каменисти. Никоя от двете жени не продума. Лоркин установи, че му липсват непрекъснатото бърборене и въпроси на Чари. Колкото повече навлизаха в територията им, толкова повече Тивара се отдръпваше в себе си. Намръщеното й лице го караше да изпитва смътна вина, без да знае защо.