Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Те дълго се гледаха мълчаливо. И отново лицето му стана меко, нежно и прекрасно. Със странно благопристоен жест той пое ръката на Габриел и я стисна здраво. После те се изправиха заедно и той пусна ръката й, отдръпна се от нея и изпъчи рамене. Погледна и двама ни.
— Ще отида при тях — изрече той с най-мекия глас. И ще взема предложеното от вас злато, и ще потърся убежище в тази кула. И ще науча от вашия страстен новопосветен всичко, на което може да ме научи. Но се хващам за тези неща само защото те плават по повърхността на мрака, в който се давя. А аз няма да се предам, без да постигна някакво по-проникновено разбиране, няма да ви оставя вечността без… без една последна битка.
Вгледах се в него. Ала не можех да доловя никакви негови мисли, които да изяснят тези думи.
— Може би, след като минат години, желанието у мен ще се върне. Пак ще позная жаждата, дори и страстта. Може би, когато се срещнем в друга епоха, тези неща няма да са отвлечени и мимолетни. Ще говоря с пламенност, равна на вашата, вместо само да я отразявам. И ще разискваме въпросите на безсмъртието и мъдростта. Тогава ще разговаряме за отмъщението или за приемането. Засега ми стига да кажа, че искам да ви видя пак. Искам пътищата ни да се пресекат в бъдеще. И само заради това ще постъпя както ме молите и няма да ви дам каквото желаете — ще ви спестя злата участ за Никола.
Изпуснах шумна въздишка на облекчение. Ала тонът му бе толкова променен, толкова уверен, че задейства дълбоко в мен беззвучен сигнал за тревога. Това несъмнено бе господарят на сборището, този убедителен мълчаливец, който щеше да оцелее въпреки риданията на сирака в себе си.
Но после той се усмихна бавно и изящно и в лицето му имаше някаква тъга и умилителност. Той отново се превърна в светеца, рисуван от да Винчи, или по-скоро малкия бог на Караваджо. И за миг изглеждаше така, сякаш в него не би могло да има нищо зло или опасно. Бе твърде лъчезарен, твърде изпълнен с всякаква мъдрост и добрина.
— Запомнете какво съм ви предупредил — рече той. — Не проклятията ми.
И двамата с Габриел кимнахме.
— И когато имате нужда от мен, аз ще съм тук.
А после Габриел направи нещо съвсем изненадващо — тя го прегърна и целуна. И аз сторих същото.
Той бе гъвкав и нежен, и любвеобилен в прегръдките ни. И ни даде да разберем без думи, че отива при сборището и утре вечер можем да го намерим там.
И след това си тръгна, а ние с Габриел останахме сами, все едно той никога не бе идвал в тази стая. В цялата кула не чувах нито звук. Нищо, само вятърът в гората зад кулата.
И когато се изкачих по стъпалата, заварих портата отворена, а над ширналото се към гората поле цареше нерушим покой.
Обичах го. Знаех това, колкото и неразбираемо да бе то за мен. Но колко се радвах, че всичко бе приключило! Колко се радвах, че можем да продължим! И все пак дълго стоях, стиснал решетките и загледан в далечната гора и в мъждивото далечно сияние на града, огряващо ниските облаци.
И скръбта, която ме изпълваше, не бе само от това, че го загубих — скърбях и за Ники, и за Париж, и за себе си.
5
Когато отново слязох в криптата, видях я да подклажда огъня с последните дърва. Бавно и уморено го подклаждаше и червеното сияние огряваше профила и очите й.
Седнах мълчаливо на пейката и я гледах, гледах взривовете от искри на фона на черните тухли.
— Той даде ли ти онова, което искаше ти? — попитах я.
— По свой начин — да — отвърна тя, остави машата и седна срещу мен. Косата й се стелеше по раменете, тя отпусна ръце от двете си страни върху пейката. — Казвам ти — и никога повече да не видя някой от себеподобните ни, не ме е грижа — рече тя хладно. — Приключих с техните легенди, проклятия, скърби. И с тяхната непоносима човечност, която е може би най-смайващото, което разкриха за себе си. Отново съм готова за света, Лестат, както в нощта на моята смърт.
— Но Марий… — възкликнах възбудено. — Майко, древните съществуват — древни, които са използвали безсмъртието съвсем различно!
— Дали? — попита тя. — Лестат, твърде щедро се отнасяш към своето въображение. Историята за Марий звучи като приказка.
— Не, не е вярно!
— Значи, демонът сирак твърди, че произхожда не от мръсните селски демони, на които прилича, а от изгубен господар, почти бог. Казвам ти, че всяко селско дете с мърляво лице, което си мечтае край кухненската печка, може да ти разказва подобни приказки.