Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Лъчезарното кестеняво дете край огъня можеше отново да отвори уста и от нея като мастило щеше да потече чернилка и да залее света.
Тъй щеше да е, ако не съществуваше това главно действащо лице, венецианският майстор, извършил еретичната постъпка да привнесе смисъл в рисуваните от него картини, трябваше да е смисъл — и ние самите, избраниците на Сатаната, го бяхме превърнали в жива факла.
Дали и Габриел бе видяла картините от разказа, които видях аз? Дали и те се бяха впечатли като нажежено клеймо в мислите й, както в моите?
Марий си проправяше в душата ми път, който щеше да го остави да се скита там завинаги, заедно с качулатите злодеи, превърнали картините отново в хаос.
Обзет от глуха мъка, се замислих за разказите на пътешествениците — че Марий е жив и са го видели в Египет, или в Гърция.
Искаше ми се да попитам Арман — не е ли възможно? Марий трябва да е бил изключително силен… Ала ми се струваше, че ще проявя непочтителност, ако го попитам.
— Стара легенда — прошепна той с глас, също тъй отмерен като вътрешния му глас, и без да бърза, продължи, без да откъсва очи от пламъците. — Легенда от старите времена, преди да погубят и двама ни.
— Може би не е легенда — възразих. Ехо от виденията, от картините по стените. — Може би Марий е жив.
— Ние сме чудо или сме ужас — рече той тихо. — Зависи от това как желаеш да ни виждаш. И когато за първи път научиш за нас, дали чрез мрачната кръв, дали от обещания или посещения, ти си мислиш, че всичко е възможно. Ала не е така. Светът скоро се свива около това чудо, и нямаш надежда за нови чудеса. Тоест, свикваш с нови граници и тези граници отново очертават всичко. Значи, казват, че Марий продължава да съществува. Те всички продължават да съществуват някъде — така ти се иска да вярваш.
Нито един не е останал в римското сборище от времето на онези нощи, когато ме научиха на обреда; може би дори и самото сборище го няма вече. Години и години са минали, откакто е имало някаква вест от него. Но всички те съществуват някъде, нали? В края на краищата, ние не можем да умрем. — Той въздъхна. — Няма значение…
Но имаше нещо по-голямо и по-важно от отчаянието, което можеше да смаже Арман — че въпреки жаждата в него сега и кръвта, загубена в нашата битка, и тихата пещ на тялото му, изцеляваща раните и разкъсаната плът, той не можеше да се принуди да излезе на лов в света горе. Предпочиташе да го мъчи жаждата и горещината на тихата пещ. Предпочиташе да остане тук, с нас.
Но той вече знаеше отговора — не можеше да бъде с нас.
Нямаше нужда ние с Габриел да му го казваме на глас. Дори не разсъждавахме наум по въпроса. Той знаеше така, както сигурно на Бог му е известно бъдещето, защото Бог притежава всички факти.
Непоносими мъки. А изражението на Габриел бе още по-изнурено и тъжно.
— Ти знаеш, че с цялата си душа желая да те вземем с нас — казах, и се изненадах от собствените си чувства. — Но това ще е беда за всички ни.
Никаква промяна в него. Той знаеше. Габриел не оспори.
— Не мога да спра да мисля за Марий — признах.
Зная. И изобщо не мислиш за Онези, които трябва да бъдат пазени, което е твърде странно.
— Това е просто поредната мистерия — отвърнах. — А съществуват хиляди мистерии. Мисля за Марий! А аз съм роб единствено на собствените си мании и увлечения. Ужасно е мисълта ми да се спира така върху Марий, да извлича тази лъчезарна фигура от разказа.
Не е важно. Щом ти се нрави, вземи я. Аз не губя онова, което давам.
— Когато едно създание излива така бурно мъката си, си длъжен да уважаваш трагедията в цялост. Трябва да се опиташ да я разбереш. А такава безпомощност, такова отчаяние за мен е почти непонятно. Затова мисля за Марий. Марий аз го разбирам. Но теб не те разбирам.
Защо?
Мълчание.
Не заслужаваше ли той истината?
— Аз винаги съм бил бунтовник — казах. — А ти си бил роб на всичко, което те е поискало.
— Аз бях водачът на моето сборище!
— Не, ти си бил роб на Марий, а после — на Децата на мрака. Попаднал си под властта на единия, а после и на другите. И сега страдаш от липсата на власт над теб. Побиват ме тръпки, след като ти за кратко ме накара да го разбера, да го позная така, сякаш съм друго същество, различно от мен.
— Няма значение — рече той, все така взрян в огъня. — Ти прекалено много обмисляш решенията и действията. Този разказ не е обяснение. И аз не съм създание, което настоява да го зачиташ в мислите и думите си. И всички знаем, че даденият от теб отговор е твърде необятен, че да бъде изразен с думи, и всички ние, и тримата, знаем, че той е окончателен. Но това, което аз не зная, е защо. Значи аз съм създание, твърде различно от теб, и ти не можеш да ме разбереш. Но защо да не мога да замина с теб? Ще правя каквото пожелаеш, стига да ме вземеш със себе си. Ще бъда под твоя власт.