Вампирът Лестат

— В онези гори има сърца, които туптят — рече тя замечтано. — Има кръв, която тече за онзи, който я вземе… И аз вече мога да върша всичко онова, което вършеше ти. Мога сама да се преборя с онези вълци… — Гласът й заглъхна и тя потъна в мисли.

— Важното — додаде тя много по-късно — е, че сега можем да заминем, където си пожелаем, Лестат. Свободни сме.

— Аз бях свободен и преди — отвърнах. — Изобщо не ме интересуваше какво има да ни казва Арман. Но Марий… Зная, че Марий е жив. Чувствам го. Почувствах го, докато Арман разказваше. И Марий знае неща… и не само за нас или за Онези, които трябва да бъдат пазени, или за каквито и да било древни мистерии — той знае неща за самия живот, за това как да живееш във времето.

— Тогава нека той ти стане светец покровител, щом имаш нужда — отвърна тя.

Това ме разгневи и аз не казах нищо повече. Нейните думи за джунгли и гори ме плашеха. И всичко онова, което бе наговорил Арман, за да ни разедини, изникна в паметта ми, както знаех, че ще се случи, докато той изговаряше добре подбраните си думи. И тъй, ние живеем с разногласията между нас, помислих си, също като смъртните, и може би онова, което ни разделя, е също толкова пресилено, както страстите ни, както любовта ни…

— Имаше едно загатване… — заговори тя, загледана в огъня. — Един мъничък знак, че в историята за Марий се съдържаше истина.

— Имаше стотици знаци — възразих.

— Той каза, че Марий е убивал злодея — продължи тя — и че е наричал злодея Тифон, братоубиецът. Ти помниш ли това?

— Мислех, че говори за Каин, убил Авел. Видях изображения на Каин, въпреки, че чух другото име.

— Именно. Самият Арман не е разбирал името Тифон, ала го повтори. Само че аз знам какво означава то.

— Кажи ми.

— То е от гръцките и римските митове — древното предание за египетският бог Озирис: брат му Тифон го убил, за да стане господар на подземния свят. Разбира се, Арман би могъл да прочете за това у Плутарх, но не го е прочел, и това е странно.

— Ах, виждаш ли, Марий е съществувал! Когато е казал, че е живял цяло хилядолетие, е казал истината.

— Може би, Лестат, може би.

— Майко, разкажи ми пак това египетско предание…

— Лестат, имаш много години да прочетеш старите предания сам — тя стана и се наведе да ме целуне, и аз усетих в нея студенината и бездейността, които винаги я обземаха призори. — Що се отнася до мен, приключих с книгите. Чета ги, когато нямам какво друго да правя — тя хвана двете ми ръце. — Кажи ми, че утре тръгваме на път. Че няма да видим пак бастионите на Париж, докато не видим и другия край на света.

— Ще е точно както желаеш — отвърнах аз.

Тя се заизкачва по стълбите.

— Но къде отиваш? — последвах я. Тя отвори портата и се запъти към дърветата.