Саблено море

— Не трябваше да става така — тихо каза той на Кати-Бри, която бе до него и го подкрепяше.

— Знам — отвърна младата жена. — Чух го в гласа ти, когато ме помоли да я спася.

— Така и трябваше да сториш!

— Проклет глупак! — Наблизо се разнесе сърдит глас. — Оправяй се по-бързо, та най-сетне да мога да ти прасна един по физиономията!

Дризт се обърна към ядосаното джудже и също се намръщи.

— Да не мислиш, че щяхме да го направим? — изобщо не се впечатли джуджето. — Ама сериозно? Мислиш ли, че щяхме да те оставим да умреш само за да спасим оназ’, дето те уби?

— Ти не разбираш… — опита се да обясни Дризт с плувнали в сълзи очи.

— Нима ти щеше да спасиш проклетата му елфка вместо мен? — изрева джуджето. — Или вместо момичето ми? Само кажи „да“, елфе, и гледай как ще измия брадвата си в кръвта ти!

Истината в думите на Бруенор подейства като плесница на Дризт и той безпомощно се обърна към Кати-Бри.

— Нямаше дай я дам — отсече младата жена. — Молбата ти ме хвана неподготвена, така е, ала само след миг щях да се върна при теб с лековитата отвара.

Дризт въздъхна, приел най-сетне правотата на своите приятели. Въпреки това, всичко му изглеждаше така несправедливо, така погрешно. Беше срещал Елифайн и по-рано, в Лунолес, на път към Подземния мрак. Тя се бе нахвърлила отгоре му, обзета от убийствена ярост, ала останалите от нейния клан я бяха възпрели и дори бяха помогнали на мрачния елф да продължи по пътя си. А Дризт, макар да знаеше, че гневът и омразата й са незаслужени, не бе успял да каже нищо, с което да я успокои и да я накара да му повярва.

И ето какво бе станало. Тя бе тръгнала по дирите му заради онова, което злите му събратя бяха причинили на майка й, на близките й, на нея самата.

Дризт въздъхна тежко, съкрушен от трагичния развой на събитията и жестоката ирония. Ако Елифайн му бе разкрила истинската си самоличност, той нямаше да вдигне оръжие срещу нея, сърце нямаше да му даде да го стори, дори това да му струваше живота.

— Нямах избор — немощно обясни той на Кати-Бри.

— Тя сама се погуби — отвърна младата жена и Бруенор, който междувременно се беше присъединил към двамата си приятели, закима в знак на съгласие.

— Трябваше да е жива, жива и изцелена от раните, получени преди толкова много години — рече Дризт и Бруенор шумно изсумтя.

— Ти си тоз’, дето трябва да е жив — отсече джуджето.

Дризт го погледна и сви рамене.

— В същото положение ти би дал отварата на мен — тихо добави Бруенор и Дризт кимна.

— Ала това ме натъжава — обясни той.

— Ако не беше така, нямаше да си ми истински приятел — увери го Бруенор.