Саблено море
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: paths of darkness #3
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9789547613171
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Саблено море». Краткое содержание книги:
А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове… Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар — приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.
Ала това не бе някаква потрошена алебарда.
Людоедът така и не разбра как се озова седнал до каменната стена, борейки се за глътка въздух.
Уолфгар вдигна ръка и отново повика магическия чук.
И той веднага се отзова на неговия призив, войн и оръжие — едно цяло, също както някога.
В този миг към него се стрелна закривена сабя и Морик нададе предупредителен вик.
Щитозъб се спусна надолу и я отби, а после с такава лекота, сякаш бе продължение на ръката му, Уолфгар го завъртя и замахна с все сила.
Пиратът отхвръкна далеч назад.
Другарят му се обърна и хукна да бяга, ала Морик го настигна и го повали с двете си ками.
От тунела се показа още един людоед и се насочи към Морик, но в този момент нещо изсвистя между Уолфгар и Разбойника и чудовището бе запратено назад.
Приятелите се обърнаха и видяха Кати-Бри с лък в ръка.
— Гуен се погрижи за онези горе — съобщи младата жена.
— Къркорещия корем също е там нейде и вероятно има нужда от помощта ни — рече Бруенор и им даде знак да го последват.
Те всички се втурнаха нагоре по пътеката, докато не достигнаха друга равна и сравнително широка площадка. Тук, в склона на могилата, бе поставена тежка врата.
— Не тази — опита се да обясни Морик. — Огромни людоеди…
Изречението му увисна във въздуха, когато Бруенор и Уолфгар се нахвърлиха върху вратата и бързо я направиха на трески — единият със секирата, другият с чука си.
Двамата приятели нахлуха в стаята.
Където ги очакваха Чогуруга и нейните слуги.
Оръжията, слели се от бързото движение в неясно петно, се удряха едно в друго със силен звън, който не спираше нито за миг. Подпомаган от магията за скорост, Ле’лоринел успяваше да се движи също така мълниеносно, както и Дризт, ала за разлика от мрачния елф, той не бе свикнал да се бие с такава бързина.
Ятаганът на Дризт се стрелна първо надясно, после наляво, а накрая право напред и Ле’лоринел получи силен удар в гърдите, удар, който би го убил, ако я нямаше защитата на каменната кожа.
— Колко още ще издържи? — попита Дризт, който започваше да си възвръща обичайната увереност, сега, когато все по-често успяваше да пробие защитата на противника си. — Няма нужда да го правим.
Ала Ле’лоринел с нищо не показваше, че има намерение да се откаже.
Дризт замахна с дясната ръка, а после, когато Ле’лоринел се завъртя, докато отбиваше удара му, той също описа пълен кръг. Двамата бяха изчислили движенията си с такава прецизност, че четирите оръжия издрънчаха като едно в мига, в който те отново се оказаха лице в лице.
Дризт успя да натисне меча на противника си с един от своите ятагани и когато Ле’лоринел замахна напред, той подскочи високо във въздуха, над оръжието на Ле’лоринел, а щом се приземи, приклекна ниско, оставяйки втория замах на елфа да изсвисти над главата му. В същото време заби ятагана си в бедрото на Ле’лоринел, а после го изрита в коляното, когато той отскочи назад.
Ле’лоринел нададе вик на болка и се олюля.
Каменната кожа бе престанала да действа. При следващия удар на Дризт върху тялото на Ле’лоринел щеше да зейне рана.
— Още не е късно да спрем — благородно предложи мрачният елф, но Ле’лоринел го изгледа с несдържана омраза и отново се усмихна.
Ръката му се стрелна нагоре и след няколко неразбираеми думи, пръстенът проблесна.
Дризт се хвърли в атака с намерението да изпревари поредната изненада от страна на противника…
… ала Ле’лоринел беше изчезнал.
Дризт се закова на място, очите му се разшириха от изненада. Воден от инстинкта си, той се обърна към собствените си магически умения и изпълни стаята с непрогледен мрак. Сега двамата с Ле’лоринел отново бяха равни.
Ле’лоринел, който бе очаквал Дризт да постъпи точно по този начин, бе доволен — така можеше да отключи и последното, най-коварното от четирите заклинания на пръстена. Заклинание, от което тялото му щеше да бъде очертано от ярки пламъци.
Дризт вдигна оръжията си и започна да описва мълниеносни кръгове с тях, като в същото време нито за миг не спираше да се върти — техника, която бе овладял отдавна и която използваше винаги, когато се биеше на сляпо. Ятаганите свистяха далеч от тялото му и всяко тяхно движение бе както нападателно, така и отбранително.