Да извадим „Титаник“

Около обед „Титаник“ се промъкваше покрай Статуята на свободата и огромното море от наблюдатели върху Батъри6.

От стоящите край брега хора не се чуваше дори и шепот, и градът някак странно се смълча; само случен клаксон на такси напомняше за нормалния живот. Сякаш някой беше вдигнал целия Ню Йорк и го беше пренесъл в огромна катедрала.

Мнозина от наблюдателите плачеха открито. Между тях бяха и трима от пасажерите, оцелели в онази далечна трагична нощ. Въздухът беше тежък и труден за дишане. Повечето от хората, които по-късно описваха това преживяване, бяха изненадани, че не си спомнят нищо, освен някакво странно чувство на вцепененост, сякаш временно са били парализирани и онемели. Изключение правеше само един грубоват пожарникар на име Артър Муни.

Муни беше капитан на една от пожарникарските лодки на нюйоркското пристанище. Едър ирландец с игриви очи, роден в града и морски пожарникар от деветнайсет години. Той удари с огромния си юмрук по компасната кутия и развали магията. После подвикна на екипа си.

— Размърдайте задниците си, момчета. Не стойте като манекени в универсален магазин. — Гласът му достигна до всяко кътче в лодката. Муни рядко имаше нужда от мегафон. — Това тук е кораб, който завършва първото си плаване, нали? Тогава нека му направим едно добро, старомодно нюйоркско посрещане.

— Но, скипър — запротестира един от хората му, — това не е първото пристигане на „QE II“7 или на „Нормандия“. Това тук не е нищо повече от едно старо корито, мъртъв кораб.

— Старо корито е задникът ти! — кресна Муни. — Този кораб, който виждаш тук, е най-известният лайнер на всички времена. Какво като е малко разнебитен и пристига с известно закъснение. На кого му пука? Пусни маркучите и надуй сирената.

Получи се повторно представяне на изваждането на „Титаник“, но в много по-грандиозен мащаб. Докато водата шуртеше на големи струи върху пожарникарската лодка на Муни, а сирената й отекваше в градските небостъргачи, още една пожарникарска лодка последва примера й, и още една. После запищяха свирките на товарните кораби в пристанището. Към шумотевицата се включиха и клаксоните на колите, наредени покрай бреговете на Ню Джърси, Манхатън и Бруклин, последвани от радостни викове и скандирания на милиони гърла.

Звукът, започнал като незначителен пронизителен писък на самотна свирка, сега растеше ли, растеше, докато се превърна в гръмогласен хаос, който разтърси земята и раздрънча всички прозорци в града. Това беше момент, който отекна по всички океани на света.

„Титаник“ бе хвърлил котва.