Отписаният

Животът наоколо продължаваше. Музиката ехтеше, двойките танцуваха и никой не се интересуваше какво става на тяхната маса. Момичетата стреснато мигаха и не се решаваха да извикат никого.

Руслан се усмихна и протегна ръка.

— Как се казваш, скъпа?

— Наташа… — изчурулика тя, виждайки как техните кавалери седят бледи и изплашени, а това бе по-страшно от всичко.

— Колко ти плати Серьожа, за да бъдеш с него?

— Николко, не сме се разбирали…

Устните й трепереха.

— Аз ще ти платя да го оставиш днес на мира. Днес той е мой! — Руслан се потупа за авторитет по гърдите. — Утре не знам. Може и да е твой. Добре ли ме разбра? Тогава вземи, рожбо.

И пъхна в ръката й още няколко зелени банкноти.

— Да се махаме оттук — подкани той мълчаливия си спътник, който току-що бе пуснал милиционера. — Да вървим, мигар тук можеш да си кажеш две думи? Шум, врява, момичета, милиция… Хайде!

Той потупа Серьожа по рамото.

— Отдавна не сме се виждали, нали? А ми се ще да си поговорим.

И го погледна в очите с неподвижния си мъртъв поглед, който не предвещаваше нищо добро.

Спуснаха се четиримата долу. Тъкмо излязоха навън, и покрай тях към ресторанта се насочи милиционерски патрул начело с познатия им вече милиционер, угрижен донемайкъде. Толкова бързаше, че дори не ги забеляза.

Руслан погледна учудено след него.

— Пъргав, а? Да не си му дал малко? — попита той другаря си. Оня сви рамене и отговори нещо на своя си език.

— Такива ми ти работи — обясни Руслан на Серьожа и Сьома. — Много му дал, а и на приятелчетата се приискало…

И поклати глава през смях.

Те тръгнаха към колата, спряна край тротоара. Серьожа усещаше с гърба си как вървящият след него Руслан го докосваше със същото твърдо и остро нещо.

Качиха се в червена „деветка“. Руслан на кормилото, Серьожа до него. На задната седалка седнаха Сьома и другият чеченец.

— Впрочем не ви представих — обърна се назад Руслан. — Това е Шамил, това — Серьожа, нали? А вие, младежо?

— Семьон. А къде отиваме?

— Хотел „Белград“, той е близо — отговори Руслан. — Трябва да поговорим, да обсъдим, да ви направим доста примамливо предложение. Правилно ли казвам? — попита той Серьожа. — Мигар миналия път ти направих лошо предложение? А ти ме измами. Избяга с жената на офицера. Всичко ми обясни онзи ваш майор Холин. Какво и къде. Облякъл цивилния костюм — и дим да го няма. Късно научихме, че са те уволнили. А иначе всичко знаехме за теб. Всяка твоя крачка. Вече искахме да дойдем направо в полка ти през нощта. Вече бяхме купили всичките ви дневални. Майор Холин се съгласи за сто долара да отвори през нощта вратата. А ти избяга. С хубавата жена! Но това може да се прости. Това е мъжка постъпка, нали?