Отписаният
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #22
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-019-3
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Отписаният». Краткое содержание книги:
— Чакай, Коля, не се горещи… — Имай го хвана за лакътя и го дръпна настрана. И започна да го убеждава нещо, като поглеждаше към Тягунов.
Павел видя как Имай махна с ръка и започна да брои банкноти от тлъста пачка, която, изглежда, през цялото време е била в джоба на панталона му.
Капитанът, застанал с гръб към всички, ги броеше отново.
— Добре, вземай ги! — каза с въздишка и премести погледа си върху другия офицер, застанал до пленниците. — Само по един, Петя, както сме се разбрали.
И ето на средата на мостчето се срещнаха двама: Павел Тягунов и брадат чеченец — невисок, здрав, с люта злоба в очите.
— Следващия! — извика капитанът, като продължаваше да крие парите някъде под гимнастьорката.
На средата на мостчето като на кино излязоха бездомникът и висок младеж с едва наболи мустаци. Може да се каже — красавец.
— Стоп! — викна капитан Коля. — Имай, защо ухото на нашия е отрязано? Пак ли ще запееш старата песен?
— Коля, кълна се в Аллаха, нямам нищо общо! Колко съм говорил на нашите, не бива така, не е хубаво, как ще ги разменяме после? А те си знаят своето… Сигурно е искал да бяга, така ли е?
— Да — кимна смирено бездомникът.
— Нали те предупреждаваха какво ще се случи? — попита Имай.
— Предупреждаваха ме — кимна с готовност бездомникът. — Казаха: ако избягаш, ще ти откъснем мандалата.
— Ето какво прави нашият хуманизъм — въздъхна капитан Коля. — Както искаш, Имай, обаче това не е честно.
При тези думи се приближи до младия чеченец, измери го с поглед от главата до петите, хем беше почти с половин глава по-дребен, и изведнъж сръчно извади нож и дялна ухото на момчето.
Младежът се хвана за окървавеното място, приседна от болка, завика, бабите му запригласяха нестройно от танка.
— Сега вече е честно — каза капитанът, който не криеше удовлетворението си и погледна бегло към Тягунов. — Само така трябва. Само от това разбират… Око за око, ухо за ухо!
7.
Горюнов срещна Семьон Салуцки в едно столично казино. Започна да ходи по-често там след безсънната нощ с Ала, когато ги делеше вратата между съседните стаи в апартамента на Светлана.
Почти не я бе виждал оттогава, живееше където му падне, водеше при себе си който му падне и пилееше пари — сякаш изгаряха ръцете му — и така се сдобиваше с все нови познати. Чувстваше, че няма да се успокои, докато не пропилее всичко до копейка.
Тогава срещна на пътя си този нещастен комарджия и гуляйджия Сьома. Трябваше срочно да спечели, преди да са го убили. Парите на Серьожа му донесоха късмет. Започна да печели всяка следваща игра — на рулетка, билярд, на карти.
Сега двамата със Сьома не се разделяха. И си водеха момичета за през нощта винаги по две. На разсъмване ги разменяха.
Това продължи, докато в „Метелица“, или „Метлата“, както наричаха заведението на „Дови Арбат“, при тях дойдоха двама брадати чеченци и седнаха неканени на масата им.
— Познаваш ли ме? — попита единият от тях, с дълъг крив нос и бръсната глава.
Това беше Руслан, същият, когото наричаше мислено свой „ангел хранител“, макар повече да приличаше на дявол.
Руслан му протегна ръка.
— Давай! Казвах ти: вдън земя ще те намеря! А ти си мислеше, че ще се скриеш от мен в Москва?
Серьожа изведнъж изтрезня, изпъна гръб и започна да се озърта.
— Момичета, вървете да потанцувате, хапнете един сладолед… — Руслан направи пренебрежителен жест с китката на ръката, сякаш ги измиташе.
Те скочиха с готовност. Той пъхна в задния джоб на дънките на едната няколко зелени банкноти и я плесна отзад. Тази хубавица по график се бе паднала на Сьома.
— Хубави момичета, нали? — попита той пребледнелия Серьожа, като присвиваше очи. — Пиеш добре, ядеш… И всичко това с парите на изстрадалия чеченски народ, нали?
— Какви пари! — понечи да се възмути и дори се понадигна от стола подпийналия Сьома, но изправеният зад него друг чеченец го натисна мълчешком по раменете и Сьома си седна.
— Хайде, попитах нещо! — Руслан се надигна към Горюнов и сви тънките си устни. — Защо мълчиш?
Серьожа се огледа безпомощно. Безполезно е да вика за помощ. Тия ще го мушнат — и дим да ги няма. Музиката гърмеше, по стъклените стени, тавана и лицата на танцуващите подскачаха множество зайчета, които заслепяваха очите им и превръщаха пространството в нещо безформено и ефимерно. Кой ще види или чуе тук?