Третата тайна [bg]

— Осигурих ти цели дванайсет гласа — изтъкна той.

— Които се оказаха излишни.

Лицето на Бартоло видимо се опъна.

— Само защото Нгови се оттегли. Но ако беше продължил борбата, тези дванайсет гласа щяха да се окажат решаващи.

Изрече последните думи с писклив глас, което рязко намали тежестта им, превръщайки ги почти в молба. Валендреа реши да премине в директно настъпление.

— Густаво, ти си прекалено възрастен, за да бъдеш държавен секретар. Тази длъжност е тежка, изисква много пътувалия.

Бартоло се втренчи в лицето му. Явно щеше да бъде един от съюзниците, които трудно можеха да бъдат задоволени. Подслушвателните устройства потвърдиха, че кардиналът наистина бе привлякъл няколко гласа и още от началото беше сред фаворитите му. Но имаше репутация на мързеливец и хитрец с не особено добро образование и пълна липса на дипломатически опит. Издигането му на всеки пост във Ватикана би било посрещнато с недоумение, да не говорим за особено деликатното място на държавния секретар. За него кандидатстваха още трима кардинали, които също бяха работили упорито за Валендреа, но притежаваха огромен опит и се радваха на голямо уважение в колегията на кардиналите. Бартоло обаче предлагаше нещо, което другите не притежаваха: безпрекословно подчинение. А то не можеше да се отмине с лека ръка.

— Ако все пак реша да те назнача, ще стане при определени условия, Густаво — внимателно подхвърли Валендреа, решил да изпробва почвата, преди да направи решителната крачка.

— Слушам те.

— Възнамерявам да ръководя външната политика лично. Което означава, че решенията ще вземам аз, а не ти. За теб ще остане да ги изпълняваш безпрекословно.

— Ти си папата.

Отговорът дойде бързо, изпълнен с радостна готовност.

— Няма да търпя нито непокорство, нито самоволни действия.

— Алберто, духовник съм от близо петдесет години и винаги съм изпълнявал папските заповеди. Дори коленичих и целунах папския пръстен на Якоб Фолкнер — човек, когото дълбоко ненавиждах. Не виждам причина да се съмняваш в лоялността ми.

Валендреа си позволи една приятелска усмивка.

— Не се съмнявам. Искам само да си наясно с правилата.

Обърна се и тръгна бавно през пасажа, следван по петите от Бартоло.

— Някога папите са бягали от Ватикана, използвайки този път — подхвърли той. — Криели са се като деца, които се плашат от тъмното. Направо ми става лошо, като си го представя.

— Срещу Ватикана вече няма армии — успокоително отвърна Бартоло.

— Няма войници, но армиите са си на мястото — поклати глава папата. — Днешните неверници ни атакуват под формата на репортери и журналисти. Опитват се да подкопаят устоите на църквата със своите камери и бележници, подпомагани активно от разни либерали и дисиденти. Понякога става така, че дори папата е на тяхна страна, Густаво. Както беше в случая с Климент.