Ако има кръв [bg]

14

На четвъртия ден се събуди със запушен нос и не много силни болки в гърлото, но не усети да има температура. Можеше да работи настинал, правил го беше толкова много пъти като преподавател; всъщност се гордееше със способността си да кара подобни боледувания на крак, докато Луси обикновено се тръшваше на леглото с носни кърпички, противогрипни лекарства и списания при първото кихване. Дрю никога не го правеше на въпрос, макар думата, която майка му използваше за подобно поведение — „превземки“, — да му хрумваше често. Луси имаше право да се глези по време на двете или трите настинки, които караше всяка година, защото беше счетоводител на свободна практика и следователно сама си беше шеф. През годината на творчески отпуск това на теория важеше и за него… само че не беше съвсем вярно. В „Парис Ривю“ един писател — не помнеше точно кой — беше казал: „Когато пишете книга, книгата е шефът“, и беше прав. Ако забавиш темпо, книгата започва да избледнява, както сънищата, когато се събудиш.

Прекара сутринта в Горчива река, но с кутия носни кърпички подръка. Когато приключи за деня (още осемнайсет страници, направо нямаше спиране), с удивление установи, че е преполовил кутията. Кошчето до старото бюро на баща му беше пълно с кърпички. Това имаше и положителна страна; докато се мъчеше със „Селото“, редовно пълнеше кошчето до бюрото си с изхвърлени страници от ръкописа: Дъбрава или горичка? Лос или мечка? Слънцето блестеше или пламтеше? Не се сблъскваше с подобни глупости в град Горчива река, който напускаше с все по-голямо нежелание.

Но се налагаше. Останали му бяха само няколко консерви с кюфтета в доматен сос и макарони с говеждо. Млякото беше свършило, както и портокаловият сок. Трябваше да купи яйца, кайма, може би малко пилешко и задължително няколко полуготови ястия. Също така не беше зле да си вземе дражета против кашлица и шишенце „Никвил“, предпочитаното противогрипно лекарство на Луси. В Смесения магазин вероятно щеше да открие всичко необходимо. В противен случай трябваше да стисне зъби и да отиде до Сейнт Кристофър. Така щеше да превърне безобидната лъжа, която бе казал на Луси, в истина.

Измина с бавно друсане Лайняния път и спря пред Смесения магазин. Дотогава освен че кихаше, вече и кашляше, гърлото го болеше повече, едното му ухо беше заглъхнало и му се струваше, че май наистина има температура. Напомни си да вземе и аналгин или парацетамол и влезе вътре.

Зад щанда вместо Рой Деуит стоеше мършава млада жена с лилава коса, обица на носа и метално гвоздейче на долната устна. Дъвчеше дъвка. Дрю, с все още възбудено от работата въображение (и може би, кой знае, заради леката треска) я видя как се прибира у дома във фургон, вдигнат на циментови трупчета, при две-три деца с мърляви лица и неравни подстрижки, най-малкото тригодишно, облечено с провиснал памперс и окапана тениска с надпис МАЛКОТО ЧУДОВИЩЕ НА МАМА. Това беше отвратителен стереотип и ужасно високомерно от негова страна, но не означаваше, че не е вярно.