Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Добре, май ще мога да ви намеря нещо. — Тръгвам след него по тясна пътечка и го гледам, докато се качва по една библиотечна стълба. Слиза с окъсана книжка с меки корици, прибрана в найлонов плик.
— Това е сборник с известни трикове от историята на магията. Самата книга не е в добра форма, но има доста за въжения трик. — Килва глава настрани и ми се усмихва. — Нещо друго?
— Всъщност да. Търся един човек. Преди е живеел тук. Работел е в „Магическия замък“, знаете го, нали?
— Да.
— Артистичният му псевдоним е бил Карефор. Маестро Карефор.
— Не. — Той клати глава. — Не се сещам.
— А един друг, казва се Мерц? Европеец, може би французин. Колекционира книги за въжения трик.
— Съжалявам. — (Въображението ли ми играе номера, или той отговаря твърде бързо?) — Но аз само работя тук. Магазинът е на чичо ми.
Знам, че съм прекалено директен. Обикновено не подхождам така. Обикновено бих забаламосал този тип, бих се постарал да му се харесам, бих погъделичкал малко самолюбието му. Това е начинът да накараш хората да ти кажат неща, които не бива да казват. Наругавам се наум — но не съм в състояние да мобилизирам волята си и да очаровам младежа. Може би съм изчерпал окончателно очарованието си.
— Бихте ли ми дали телефона на чичо си? Важно е… След като онзи човек, Мерц, е бил колекционер и е живял в Ел Ей, тъкмо вашето магазинче е мястото…
— Не — казва хлапето. Поглежда надолу към ръцете си и аз отново долавям краткото му колебание преди да ми отговори. — Съжалявам, но чичо Франк е в Хърватска. — Пауза. — Пътува. И няма телефон.
— Хм — мънкам аз. — Кога ще се върне?
— След две седмици.
— Е, тогава не ми остава друго, освен да купя книжката — казвам му аз, вече сигурен, че хлапето ме лъже. Чувал е за Мерц. Правил съм толкова много интервюта, че познавам признаците — езикът на тялото винаги издава лъжците.
Вървя след него към касата, той регистрира книгата (9,25), после я слага в хартиен плик.
— Да сложа ли касовата бележка в плика? — пита той.
— Няма значение. Да ви попитам — знаете ли други книжарници или магазинчета за фокуси, където бих могъл да опитам? Наистина трябва да намеря този човек, Карефор.
Това изглежда го успокоява — възможността да предаде щафетата.
— Ами да — например „Магия, Магия“, на Сънсет. Можете да опитате там.
Само че „Магия, Магия“ се оказва затворен. На табелката пише, че през работните дни е отворено от десет до два. Ще трябва да се върна утре.
Седя на леглото в хотелската си стая и чета за номера с въжето. Главата е дълга и започва с това колко стар бил този номер. За него се споменавало още в „Упанишадите“ — индийски философски текстове, датиращи от осми век преди Христа. Малко по-късно свещени будистки текстове споменавали въжения трик като едно от развлеченията, представени в (провалил се) опит да бъде изтръгната усмивка от младия принц, който по-късно се превърнал в Буда — момче, което не се било усмихнало нито веднъж през целия си живот. Трикът станал толкова популярен по време на британското владичество, че заедно с други номера го използвали като средство за набиране на войници за британската армия. На индийските офицери им предлагали едногодишна заплата като награда, ако намерят човек, който го може. През 1875 едно общество на фокусници в Лондон предложило огромна награда за всеки, който можел да изпълни номера пред публика.
Надълго и нашироко се правят паралели с индуистката космогония, също с английската народна приказка за Джак и бобеното стебло и други митове, свързани със стълба към небето. Включена е дори фройдистката интерпретация на трика, която се фокусира върху неочакваната твърдост на въжето.
И накрая стигам до откъс от брой на „Лахор Сивил анд Милитари Газет“ от 1898 година:
Фокусникът взе дълго навито въже и след като прикрепи единия край на въжето към торбата си, която лежеше на земята, хвърли намотаното въже във въздуха с всичка сила. (В много версии въжето многократно пада на земята, преди фокусникът да успее.) Вместо да падне на земята, топката въже продължи бавно да се издига, като през цялото време се развиваше, докато не изчезна високо в облаците. Нямаше къща (или друга конструкция)… където би могло да се закачи… Голяма част от дължината му стана твърда.
Магьосникът (после) нареди на сина си, който му беше помощник, да се качи по въжето. Малкото момче хвана с ръце въжето и започна да се изкачва… със сръчността на маймунка. Ставаше все по-малък и по-малък, докато не изчезна в облаците също като въжето. След това фокусникът престана да се занимава с въжето и направи няколко по-незначителни фокуса. След известно време той каза на публиката, че ще му трябва помощта на сина му и му извика да слезе. Малкото момче отвърна отгоре, че не иска да слезе. Като не постигна нищо с увещания, фокусникът се ядоса и заповяда на сина си да слезе под заплаха от смърт. След като отново получи отрицателен отговор, вбесеният човек стисна голям нож между зъбите си, покатери се по въжето и изчезна… в облаците.