Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
— Това е преподобният Уиър.
Преподобният Бенджамин Уиър, американски мисионер, бе държан в плен от мюсюлмански шиити в продължение на шестнайсет месеца. Нахраниха Уиър с гореща храна в адмиралската столова и после го заведоха в корабната болница, където го подложиха на пълен медицински преглед (той беше в учудващо добра форма предвид изтърпените премеждия). Уиър остана на кораба следващите три дни, докато ние чакахме освобождаването на още заложници.
Когато го прибрахме, той носеше бележки от други заложници до семействата им и лично послание от похитителите си до президента Рейгън. Ние не се запознахме с никое от тези съобщения.
След три дни споразумението за освобождаването на останалите заложници не се осъществи и ни наредиха да върнем преподобния Уиър в Съединените щати. Преподобният Уиър, облечен в авиационен костюм, отлетя до едно друго място, където самолет С–141 го чакаше за връщането му във военновъздушната база „Андрюс“.
Няколко месеца след това разузнаването откри сградата в западен Бейрут, в която държаха заложниците, и я описа достатъчно подробно, за да можем да намерим подобна сграда в Съединените щати. Ние променихме тази сграда така, че вътрешността й да прилича на другата в Бейрут и спасителен екип репетира мисията, като в западен Бейрут бе създадена инфраструктура в подкрепа на операцията.
После се случи катастрофата.
Две седмици преди планираното начало на спасителния опит „Хизбула“ разкри един от агентите с достъп до сградата; той беше изтезаван и убит. Но преди да умре, агентът издаде имената на останалите участващи агенти, които също бяха убити. Тогава предположихме, че заложниците ще бъдат разпръснати на различни места и спасителният опит бе отменен. Никога вече нямаше достатъчно надеждна разузнавателна информация в подкрепа на евентуален спасителен опит, но накрая заложниците бяха освободени.
Тъй като за щастие повечето американци не познават такова анархистично насилие, съотечествениците ми, изглежда, трудно схващаха сложните и взаимно свързани фактори, довели до фракционната война и накрая до разрушаването на Бейрут. Тази история може би ще помогне за разбирането на това:
През декември 1983 г. с приближаване на края на назначението на полковник Тим Финтел като шеф на Бюрото за военно сътрудничество, генерал Танус организира прощална церемония, включваща награждаването му с ливански медал от името на президента Джемайел.
Спорадичният артилерийски огън правеше опасно провеждането на церемонията на открито и затова Танус реши тя да се проведе в офицерския клуб на последния етаж в Министерството на отбраната с панорамен изглед към града. Бяха поканени само главните щабни офицери и бригадните командири със съпругите им, но не се очакваше жените да присъстват заради риска.
Изненадах се, когато видях, че две съпруги християнки са пренебрегнали опасността.
Не ги бях срещал никога преди, но веднага щом влязоха в стаята, те се запътиха право към мен. Без дори да се представят, едната доближи лице близо до моето:
— Защо не направите нещо за тази артилерия, която убива децата ни? — направо извика тя. — Разполагате с всички тези кораби в морето, включително със самолетоносачи. Бомбардирайте диваците, които ни унищожават.
— Не можем да направим това — отговорих аз. — Хората, които стрелят и бомбардират с артилерия, също са ливански граждани. Това е ливански проблем и трябва да бъде разрешен от ливанците.
Те ме изгледаха с пламнали очи.
— Те не са ливански граждани! — заяви едната. — Те са нищо! Дори нямат душа.
— Ние учим децата си, че те се раждат с малка черна опашка — каза другата. — И че техен дълг е да ги убиват, да им свалят панталоните и да им отрежат опашката!
Раните на Ливан са дълбоки. За излизането от тази агония може да потрябват толкова поколения, колкото са били нужни, за да се стигне до нея.
Два дни след тази церемония Министерството на отбраната беше ударено с артилерийски бараж, който унищожи офицерския клуб.
След по-малко от две години пътувах към Сицилия, за да се справя с друг инцидент със заложници, този път на борда на кораба „Акиле Лауро“…
IХ.
Ударът срещу „Акиле Лауро“
Карл Стайнър продължава разказа си, започнат в първата глава. Вторник е, 8-ми октомври, в базата на НАТО Сигонела в Сицилия: