Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
— Добре, можете да вземете и нашия флаг — каза той. След това помоли пехотинците да го върнат с хеликоптер до Министерството на отбраната; той беше християнин и не можеше да премине през мюсюлманските контролни пунктове. След като го оставиха, последната група пехотинци продължи към корабите.
След минути шиитската милиция „Амал“ започна да окупира техните празни позиции и да установява контрол над летището.
Сраженията между фракциите продължаваха, правейки ситуацията още по-опасна за оставащите американци. Сега единственото полубезопасно място за американците беше откъм християнската страна на „зелената линия“ в източен Бейрут. Понеже вече не можеха да пресичат линията, те бяха откъснати от летището, което означаваше, че група армейски хеликоптери трябваше да бъде изпратена в Кипър, за да превозва посланик Бартоломю и останалите военни до Кипър за осъществяване на връзка с други места.
Оставащите офицери мюсюлмани в щаба на Танус скоро се озоваха в положението на мишени на собствените си фракции. Макар повечето да заплатиха с живота си за своята лоялност, неколцина като Хаким успяха да избягат в други страни.
Когато се разпространи мълвата за прерязаните гърла, недоверието сред останалите войници нарасна още повече и само за няколко дни армията, сражавала се толкова добре, започна да се разцепва по фракционен признак.
По време на разцеплението те не се сражаваха един с друг. Просто се измъкваха с оръжията си и се връщаха в собствените си етнически анклави. Шиитите отидоха в западен Бейрут и в долината Бекаа, друзите се върнаха обратно в планините, а християните — в източен Бейрут.
Загубите на 8-ма бригада бяха бързо попълнени с християни и тя продължи да държи хребета при Сук ал Гарб. Танус, нямайки друг избор, бързо реорганизира армията, за да компенсира загубите, но сега тя беше една „християнска сила“ с много по-малко възможности, оперираща главно от източен Бейрут и защитаваща християнските анклави, хребета при Сук ал Гарб, Ярзе и седалището на правителството.
Асад използва възможността да вкара редовни подразделения от сирийската армия за установяване на контрол над североизточния сектор от Ливан и всички главни пътища на север и на изток. Сега с израелците, контролиращи буферната зона на юг, всичко, което остана под контрола на ливанското правителство, беше анклавът на Бейрут, но дори той се контролираше предимно от „Амал“, която играеше по свирката на Асад. Щом генералите му установиха контрол над всички търговски пътища — напълниха джобовете си, — Асад започна да поставя условия за реорганизация на правителството.
Разбира се, Танус трябваше да бъде сменен. Когато настъпи времето за това, той напусна командването на въоръжените сили с уважение, достойнство и гордост и тихо се върна във фабриката си за цимент в източен Бейрут. Но остана лоялен към Ливан и неговите въоръжени сили. Последното, което чух за него, е, че все още провежда офицерски курсове по тактика за напреднали в класна стая, построена в градината зад къщата му — инициатива, предприета в началните фази на преизграждането на армията с цел подобряване тактическите умения на бойните офицери от средния ешелон.
Нова форма на тероризъм
Доволна от успехите си с атентатите, „Ислямски джихад“ увеличи залозите още повече с въвеждането на нова форма на тероризъм — „вземане на заложници“.
Първият американец беше взет за заложник на 10-ти февруари 1984 година. По времето на отвличането на самолета на ТУА по полет 847, четиринайсет месеца по-късно, вече бяха отвлечени седем американци. Разбира се, отвличането не е нова идея и отдавна се практикуваше в Ливан: в началото на 80-те години повече от 5 000 души от всички страни бяха отвлечени заради откуп. Но новата тактика на „Ислямски джихад“ целеше единствено политически натиск, което бе нещо много различно. Първоначалната им мотивация беше да пленят група американци, които да се използват като разменна монета пред правителството на Кувейт, след като кувейтците арестуваха седемнайсет подкрепяни от Иран терористи, отговорни за серия самоубийствени атентати през декември 1983 г. срещу шест мишени в Кувейт, при които бяха убити пет души и ранени осемдесет и шест. Един от арестуваните в Кувейт беше зет на най-страшния шиитски терорист в Ливан Имад Мугниа, известен като „полицаят“. Мугниа бе главорезът, отговорен за серията отвличания на заложници от „Ислямски джихад“.
На 10-ти февруари 1984 г., в деня преди започването на процеса срещу седемнайсетте терористи в Кувейт, бе отвлечен първият американец, Франк Реджиър, професор в Американския университет в Бейрут. Вторият беше Джереми Левин, репортер от „Кейбъл Нюз Нетуърк“, отвлечен на 7-ми март. Третият бе Уилям Бъкли, шеф на централата на ЦРУ в Бейрут, отвлечен на 16-ти март.