Следа
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Kay Scarpetta #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следа». Краткое содержание книги:
Станала жертва на нападение, което на пръв поглед няма нищо общо с пряката й работа, Скарпета трябва да издаде заключение за смъртта на едно 14-годишно момиче. Улики няма, физически доказателства почти липсват. Скарпета трябва да проследи заплетените улики и странните детайли, за да накара мъртвото тяло да говори. В резултат на бял свят излиза една тъжна истина, която не всеки може да понесе.
— Свършено е с теб! — изръмжа от прага тя, обърна се и хвърли поглед към стълбището. Възрастната секретарка не се виждаше никъде. Къщата тънеше в сънлива тишина, двамата бяха съвсем сами — точно както го беше планирал докторът. — Свършен си, да знаеш! Имаш страшен късмет, че все още си жив!
Обърна се и затръшна вратата след себе си.
47.
Групата от петима агенти предпазливо напредваше по тесните улички на тренировъчния лагер, като крайната им цел беше малка къща с покрив от бетон и напукана мазилка по стените. Всички бяха въоръжени с 9-милиметрови щурмови карабини „Берета Сторм“, оборудвани с оптически мерници и тактически прожектори.
Къщата беше стара и зле поддържана, а из малкото занемарено дворче бяха пръснати гумени джуджета, дядомразовци и бонбонени бастуни. Палмовите дървета бяха накичени с гирлянди и разноцветни лампички, а от вътрешността на къщата долиташе кучешки лай. Агентите носеха пушките си на ремък, с наведени под 45 градуса дула. Бяха облечени в черни дрехи и нямаха бронежилетки — нещо доста необичайно за щурмова операция.
Във вътрешността на къщата Руди бе заел позиция зад нещо като барикада от преобърнати маси и столове, която блокираше тесния коридор към кухнята. Носеше камуфлажен комбинезон и маратонки, а оръжието му беше АР–15 — една мощна бойна карабина със седемдесет сантиметрово дуло и обхват от над триста метра, която нямаше нищо общо с леките щурмови оръжия „Берета“. Той не се нуждаеше от оръжие за прочистване на къщата, защото беше вътре в нея. Премести се от вратата към счупения прозорец над умивалника и предпазливо надникна навън. Веднага забеляза някакво движение зад контейнера за смет, който се намираше на петдесетина метра от къщата.
Опря приклада на пушката на умивалника, а дългото дуло легна на изгнилия перваз. Погледна през оптическия мерник и откри първата си жертва, клекнала зад контейнера. Всъщност, виждаше само една малка част от тялото на човека, облечен в черно. Прицели се и натисна спусъка. Агентът изкрещя от болка, а миг по-късно в полезрението му изскочи още един, спринтиращ към прикритието на близката палма. Улучи и него, но този път не чу нищо, защото бързаше да се прехвърли към барикадата в коридора, гневно отмествайки столовете и масите, които се изпречваха на пътя му. Прескочи препятствията, връхлетя в дневната и разби стъклото на прозореца с приклада на пушката си. Стрелбата му продължи около пет минути. В резултат всичките петима агенти бяха улучени с гумени куршуми, но въпреки това продължаваха да напират към къщата. Руди се принуди да включи радиостанцията си, за да ги спре.
— За нищо не ставате, момчета — изръмжа в микрофона той, бършейки потта от лицето си. Във вътрешността на къщата симулатор беше доста горещо. — Всички сте мъртви, без изключение…
Излезе на прага и изчака облечените в черно агенти, които бавно крачеха към празнично украсения двор. Правеше им чест, че с нищо не издаваха болката, която вероятно изпитваха. Той прекрасно знаеше колко болезнено е попадението на гумен куршум върху незащитено тяло. Няколко такива попадения и човек е готов да се разреве. Тези петимата, макар и новобранци, явно издържаха на болка. Руди натисна копчето на малкото дистанционно в джоба си и записът на кучешки лай от вътрешността на къщата рязко се прекрати.
Агентите бяха на няколко крачки. Дишаха тежко и гледаха навъсено, крайно недоволни от себе си.
— Какво стана? — попита Руди и поклати глава: — Отговорът е лесен…
— Прецакахме се — процеди един от агентите.
— Защо? — попита той и отпусна дългата пушка край тялото си. Голите му гърди, стегнати и мускулести, бяха облени в пот. Яките му ръце бяха прорязани от изпъкнали вени. — Искам кратък отговор, какво пропуснахте, че да сте мъртви сега?…
— Не очаквахме, че ще бъдеш въоръжен с бойна карабина — обади се друг агент, докато бършеше с ръкав изпотеното си лице. — Предполагахме, че ще използваш пистолет…
— Никога не разчитайте на предположения — каза Руди и обхвана с поглед цялата група. — Бих могъл да се затворя тук и с ръчна картечница, бих могъл да ви подложа на обстрел с куршуми петдесети калибър… Но вие направихте една друга грешка и тя се оказа фатална. Хайде, спомнете си. Говорили сме за нея…
— Обърнахме се с гръб към шефа — обади се някой и групата избухна в смях.
— Комуникацията, момчета — бавно и отчетливо рече Руди, след което посочи един от агентите с много прах по униформата: — Ти, Андрюз… В момента, в който беше улучен в лявото рамо, трябваше да предупредиш другарите си, че стрелям от кухненския прозорец, който е в задната част на къщата. Направи ли го?