Следа

— Не съм била болна — отговори тя, а той премести уреда в другото й ухо.

Отдръпна се за момент, остави отоскопа и взе друг подобен уред, наречен офталмоскоп. С него прегледа очите й, приближавайки се съвсем близо до нея. После дойде ред на стетоскопа. Луси направи всичко възможно да изглежда уплашена, макар че гневът беше единственото чувство, което я вълнуваше в момента. „На практика изобщо не се страхувам“ — помисли си тя, докато се отпускаше върху шумолящата хартия на ръба на кушетката.

— Моля дръпнете ципа на комбинезона и го съблечете до кръста — заповяда с предишния си безпристрастен глас докторът.

Луси му хвърли един кос поглед, помълча за миг, после рече:

— Съжалявам, но май се налага отново да отскоча до тоалетната…

— Вървете — кимна Полсън и в гласа му се долови някаква сянка на нетърпение. — Но имайте предвид, че закъснявам!

Този път престоят й в банята продължи по-малко от минута. Водата беше пусната в момента, в който приемникът отново зае място в ухото й.

— Моля да ме извините, но точно преди да тръгна насам, изпих една голяма диетична кола — обясни тя. — Това беше голяма грешка!

— Смъкнете комбинезона — заповяда той.

Луси се поколеба. Беше на прага на истинското предизвикателство, но знаеше какво трябва да направи. Дръпна ципа и смъкна пилотския комбинезон около кръста си. Направи го така, че писалката да се извърти надясно, а жичката за връзка с клетъчния интерфейс, залепена от вътрешната страна на плата, да си остане скрита.

— Не толкова вертикално! — екна в ухото й гласът на Бентън. — Наведи я надолу, може би с десетина градуса!

Тя лекичко опипа горната част на пилотския комбинезон около кръста си.

— Виждам, че носите и сутиен — сякаш се изненада доктор Полсън.

— Трябва ли да го сваля? — погледна го срамежливо и с лека уплаха Луси. — Никога досега не съм…

— Моля ви, нека не губим излишно време госпожице Уинстън!

Докторът тикна краищата на стетоскопа в ушите си и намръщено пристъпи към нея. Тя мълчаливо изхлузи спортния сутиен през главата си и замръзна на ръба на покритата с хартия кушетка.

Той притисна стетоскопа под едната й гърда, а след това и под другата. Пръстите му леко я докоснаха, но тя не помръдна. Дишаше бързо, сърцето й блъскаше като лудо, регистриращо не страх, а гняв. Той обаче си мислеше, че това се дължи на страха. Запита се каква ли е картината, която получава Бентън. Внимателно опипа комбинезона около кръста си, докосвайки леко камерата писалка. Също като доктор Полсън, който се преструваше, че не се интересува от това, което вижда и докосва.

— Десет градуса надолу и леко вдясно — инструктира я Бентън.

Доктор Полсън я накара да се наведе напред и започна да изследва гърба й, а тя се възползва от позицията, за да изпълни инструкцията.

— Дишайте дълбоко.

Явно имаше опит в това, което вършеше. Докосваше я навсякъде — с пръсти, шепа или цяла ръка, но го правеше в синхрон с изискванията на прегледа. Само издутите му панталони, плътно притиснати в нея, издаваха, че нещо не е наред.