Следа

— Някой я е убил… — унесено повтори той. — Не, това не може да бъде!

— Може.

— Не, не може!

— Кой е идвал у вас да играете на войници? Познаваш ли Едгар Алан Пог? Онзи, който е живял в къщата отзад? В къщата на госпожа Арнет?

— Нея я познавам — отвърна докторът. — Беше ми пациентка. Пълна хипохондричка и ужасна досадница!

— Това е важно — прошепна Бентън, сякаш Луси не го осъзнаваше. — Започва да се изповядва. Дръж се приятелски…

— Пациентка в Ричмънд? — попита Луси. Зададе въпроса си с по-мек глас, въпреки че нямаше никакво желание да се държи дружелюбно с този тип. — Кога?

— О, не помня. Преди цяла вечност. Фактически от нея купих онази къща в Ричмънд. В началото на века семейството й е притежавало целия шибан квартал, който е представлявал едно голямо имение, по-късно раздробено на парцели. Аз купих нашата къща от нея, при това на добра цена. На много добра цена…

— От тона ти усещам, че не си я харесвал кой знае колко — подхвърли Луси така, сякаш двамата бяха добри приятели в прекрасни отношения.

— Непрекъснато се влачеше у дома, в кабинета, навсякъде. Адска досадница, която все мрънкаше и се оплакваше…

— Какво стана с нея?

— Умря. Преди осем, десет години… Отдавна.

— От какво? — попита Луси. — От какво умря?

— Имаше рак. Умря си у дома.

— Подробности — рече Бентън.

— Какво знаеш за това? — попита Луси. — Сама ли е била в момента на смъртта си? Голямо погребение ли й направиха?

— Но защо ме питате? — погледна я с недоумение доктор Полсън. Беше ясно, че се чувства доста по-добре, усетил приятелското й отношение.

— Може да има връзка с Джили. Знам неща, които ти не знаеш. Отговори на въпросите ми, ако обичаш…

— Внимателно — обади се Бентън. — Дръж го изкъсо…

— Добре, слушам — кимна с въздишка Полсън.

— Беше ли на погребението?

— Не помня дали изобщо е имало такова.

— Трябва да е имало — настоя Луси.

— Тя мразеше Бог, обвиняваше го за всичките си болки и страдания, за самотата си. И това беше напълно разбираемо за онези, които я познаваха… Една отвратителна бабичка, просто непоносима! Няма лекарски хонорар, който да е достатъчно голям за лечението на такива като нея!

— Умряла е у дома си, така ли? Била е болна от рак и е умряла в дома си, съвсем сама? Не бяха ли я прибрали в старчески дом?

— Не.

— Но тя е била богата, защо е умряла сама, без медицинска помощ?

— Не знам какво значение има всичко това — въздъхна Полсън и очите му пробягаха по кабинета. Беше нащрек, но вече по-самоуверен.

— Има — увери го Луси. — Подобряваш собственото си положение. — В гласа й се промъкна и лека заплаха. — Искам да се запозная с медицинския картон на госпожа Арнет. Покажи ми го, изкарай го на екрана на компютъра си…

— Вероятно съм го изтрил, защото е умряла — отвърна доктор Полсън и леко се усмихна: — Странното е, че скъпата госпожа Арнет е дарила тялото си на науката, защото не е искала погребение и е мразила Господ… Предполагам, че някое студентче по медицина е накълцало старата кучка… Понякога си мисля по този въпрос и ми става жал за бедното студентче по медицина, което е имало лошия късмет да се докосва до грозното й сбръчкано тяло… — Вече говореше значително по-спокойно, но това само усилваше гнева, който клокочеше в душата на Луси.