Пирамидата на бог Слънце

От своя страна Комонфорт се сдоби с един генерал като втори президент на име Мигуел Мирамон, който в по-късно време с преминаването си към Максимилиан — пратеникът на Наполеон III, предаде родината си на французите.

Годината беше 1857. Откак Стернау, Мариано и Унгер напуснаха Мексико сити, бяха минали седем години. От север навлезе в града един ездач. Всички признаци говореха, че е оставил дълга езда зад себе си. Зад него яздеха в тръс няколко вакуероси. Те водеха със себе си едно муле, носещо на гърба си грижливо опакован товар, който изглежда бе доста тежък. Възрастният мъж премина по няколко улици и спря пред Палатата на Върховния съд. Там слезе от коня и запита портиера дали може да говори с Хуарес. Човекът изгледа пренебрежително стария и отвърна:

— Наредил ли ви е да дойдете днес при него?

— Не.

— Тогава чакайте! Защото без предварително записване той приема само приятели.

— Тогава съобщете за мен, защото аз смело мога да се причисля към неговите приятели.

Увереният отговор на стареца направи впечатление.

— Как ви е името, сеньор?

— Казвам се Педро Арбелец, притежател на хасиендата Дел Ерина.

— О, това е нещо друго, сеньор! Вие сте яздил отдалеч и вашият вид ме заблуди! Тук грижата ни е да не се трупа много народ при сеньора. Целият свят като че се е сговорил да отиде при него, защото при никой друг няма да намери справедливост. Влизайте и наредете на вашите слуги да преминат с животните си в двора!

Вакуеросите се отправиха с конете във вътрешния двор на сградата, а Арбелец бе отведен от един служител в просторна стая. Въпреки размерите си, тя имаше само един прозорец, два хамака и една маса. Върху масата се мъдреха прибори за писане редом с камара книжа. В единия хамак седеше мъж и пушеше цигара. Този мъж беше Бенито Хуарес, Върховен съдия на страната. При влизането на госта той се надигна.

— Я гледай ти, дон Педро Арбелец! Не съм ви виждал от седем години. Какво ви води при мен?

— Наема за арендата, сеньор — отговори старецът. — И освен това бих желал да изложа една настойчива молба.

— От частен характер?

— Не. Идвам при вас като при съдия.

— Ще бъдете изслушан. Но нека по-напред уредя делото на този сеньор, което не търпи отлагане. Сложете писалищните прибори на пода и се настанете на масата! Нямам друго място.

Арбелец не сметна за уместно да сяда на масата, ала с къс, повелителен жест Хуарес го принуди да го стори. Сега Върховния съдия се обърна към другия — човек на средна възраст, с гъста четина по лицето и тъмни, пронизващи очи.

— И тъй, сеньор, аз ви отзовах от затвора, за да уредя час по-скоро нещата ви. Не е учтиво да караш някой да чака, а аз не обичам да се показвам невежлив. Ще запалите ли цигара?

— Да, сеньор.

— Добре! — продължи Хуарес в тон на ведра беседа. — Колко време ви държаха затворен?

— Пълни три седмици, сеньор.

— О-хо, това си е направо грубо, трябва да го призная. Ще помоля тези младши съдии да бъдат по-внимателни. И присъдата ви още не е произнесена?