Кралят-маг

— Интересно — промърмори Кутулу. — Да го последваме ли?

Трябваха ни няколко минути оглед, докато намерим тънкия метален ръб на капака в дървения кей. Трябваше да се отваря с помощта на някакъв инструмент, с какъвто не разполагахме, но аз натиснах предпазливо с дръжката на камата си и отворът изведнъж зейна.

Зърнах малко по-надолу затварящия лост. Спуснахме се по наклонената рампа, затворихме и ни обкръжи пълен мрак.

След малко понечих да тръгна напред, но Кутулу усети движението ми и ме задържа. Подчиних се. Бях решил, че очите ми са привикнали към тъмното и че ще се наложи да стъпваме пипнешком, но скоро се уверих, че не е така. Не бяхме в пълна тъмнина — от другия край на тунела струеше светлина, достатъчна, за да се вижда смътно.

Кутулу ме дръпна напред. Разхлабих ножа си в канията и закрачихме безшумно в тунела. На двайсетина крачки по-навътре намерихме ниша, в която ездачът беше завързал коня си. Тунелът зави и продължи навътре към сушата, под хълма.

Зачудих се как заговорниците са могли да свършат толкова работа, без никой да ги забележи, но като опипах стените, които се оказаха тухлени, силно проядени от влагата, разбрах, че са го намерили случайно. Сигурно е било бърлогата на някой контрабандист или пират в далечното минало, изоставена и забравена.

Чух шумолене на плъх, после минахме една дълга извивка и ни огря светлина. В същото време в ушите ми закънтя глас, досущ като на жрец, проповядващ в някой храм.

Видях ниска арка и зад нея очертанията на човешка фигура — мъж с меч в ръка. Но беше с гръб към нас и следеше напрегнато онова, което ставаше в залата пред него.

Погледнах Кутулу и той ми махна да се върнем зад завоя.

— Входовете са повече от един — зашепна той. — Това не е гласът на Мейлбранч, значи говорещият трябва да е влязъл от друго място. Освен ако тук не живеят хора. Струва ми се, че трябва да видим повече — бях впечатлен от дребосъка. В гласа му не се долавяше и най-малкият страх.

— Според мен сега трябва да упражниш някои от войнишките си умения — продължи той спокойно. — Можеш ли да свалиш пазача, без да вдигне тревога?

Реших, че ще мога, и освен това реших, че Кутулу говори твърде много. Опрях пръст на устните му и посочих пода — оставаш тук. Тихо. Премислих няколко възможности и се промъкнах до ъгъла. Прилепих се до стената и запристъпвах безшумно напред. Бях сравнително спокоен. Освен ако не се спънех в нещо, пазачът нямаше как да ме усети — нямаше да може да ме види в тъмното.

Гледах надолу и пред себе си, без изобщо да поглеждам към мъжа отпред. Не приемам съществуването на каквито и да било свръхестествени сетива освен онези, които може би развиват ясновидците и чародеите, но е факт, че когато гледаш някого дълго и упорито в тила, ще се обърне.

Мислех да го сваля с ножа си, но въпреки уверенията ми пред Кутулу не бях голям майстор с него. Тежките ръкавици бяха по-доброто решение. На няколко стъпки от пазача се присвих и тръгнах напред, без да бързам, но плавно, изправих се и стоварих във врата му опакото на свитата си в юмрук ръка. Тялото му се отпусна, сграбчих меча, преди да се е изтъркалял на плочите и да издрънчи, и леко го пуснах да се свлече на пода. Не знам дали беше умрял, но и да не беше, щеше да му трябва доста време, докато се свести, а и щеше да му е зле след това.