Директивата "Янсън" [calibre 2.52.0]

— Винаги си бе мечтал да има син — обясни тя. — И често забравяше, че аз съм момиче. Заведе ме на лов, когато бях още на пет или на шест години. Мислеше си, че трябва да спортувам, да умея да поправям автомобили и да застрелям патица само с един куршум, а не с цяла пачка патрони.

— Малката Ани Оукли*.

[* Сираче от Охайо, която стреля безпогрешно. Веднъж тя простреляла пепелта от пурата на кайзер Вилхелм Първи, докато пушел. — Бел. прев.]

— Стига — каза тя с усмивка. — Точно така ми викаха момчетата в гимназията. Знаеш ли, те се притесняваха от мен.

— Представям си. Някоя кола се разваля, гаджето ти започва да се тюхка и тръгва да търси телефонна кабина на шосето, а през това време ти се справяш с карбуратора и двигателят забръмчава.

— Нещо такова — отговори тя, усмихвайки се на спомените, които неговите думи съживиха у нея.

— Надявам се да не се обидиш, ако ти кажа, че не си стандартният тип от Консулски операции.

— Не бях от стандартните и в Ред Крийк. Завърших гимназия на шестнайсет години. На следващия ден свих дебела пачка от касата на бензиностанцията, качих се на автобуса и тръгнах. Носех със себе си сак, пълен с романи за агенти на ФБР и подобни щуротии. Слязох чак в Ленсингтън. Можеш ли да повярваш, че никога не бях ходила там? Никъде не бях пътувала, баща ми не ми позволяваше. Най-големият град, който бях виждала. Отидох право в офиса на ФБР. На пропуска седеше една дебелана. Забаламосах я със сладки приказки и тя ми даде да попълня молба за постъпване на работа. Представи си, аз съм една глупава тийнейджърка, само кожа и кости, главно кости. Появява се млад агент, а на мен ще ми изтекат очите. Пита ме дали съм повикана за интервю. А аз му отговарям, че нямам нищо против да ме разпита и че ако ме вземат на работа, няма да сбъркат. — Тя се изчерви, докато си припомняше този епизод. — Ами, бях млада. Дори не знаех, че за да станеш агент, трябва да си завършил колеж. Та той заедно с още един в тъмносин костюм започнаха да се бъзикат с мен, за да убиват времето, а аз им казвам, че мога да стрелям безпогрешно. За майтап ме заведоха на стрелбището в мазето. През всичкото време ми говорят, че се опитвам да ги метна, но главно се шегуват с мен. И така застанах аз пред мишените, сложих си предпазните очила и заглушителите на ушите. Ти правил ли си някога двайсет и две?

— И не ми казвай, че си пропуснала.

— Глупости. Един изстрел — в центъра на мишената, четири изстрела — четири пъти в центъра на мишената. Няма празно. Зяпнаха. Продължаваха да слагат нови и нови мишени, а аз продължавах да стрелям без грешка. Увеличиха разстоянието, дадоха ми пушка и аз им показах какво мога.

— И така отличният стрелец получава работа.

— Не съвсем. Взеха ме на обучение. Трябваше да завърша колеж. Изчетох цял куп книги. Не беше толкова трудно.

— Не и за такова умно момиче със смазка под ноктите и барут по косата.

— А в Куонтико беше песен. Никой не можеше да се изкачи по въже по-бързо от мен. Катерене по стена, промъкване през трудни места, прехвърляне през ограда, каквото се сетиш. Никой не можеше да се мери с мен на футболното игрище. Подадох молба в Отдела за национална сигурност на Бюрото и ме взеха. След няколко години някакъв шпионин от Консулски операции ме забелязал и така ме взеха.