Под подозрение

Джина отвори замъглените си очи и огледа непознатата стая. С висок таван и ярко осветена отгоре, но светлината край леглото й беше приглушена. Отново затвори очи — така се чувстваше по-добре. Някъде свиреше акустична китара, но почти нечуто. Постепенно започна да усеща, че нещо с лицето и с черепа й не е наред, но за момент не можа да определи какво може да е. Когато внезапно си припомни случилото се, тя вдигна ръце към превръзките, а след това се опита да седне прекалено рязко в лек пристъп на паника.

Неволно изстена и отново се строполи в леглото.

Чу шума от приближаващи се стъпки и отново се осмели да отвори очи.

— Уайът? — сухо и дрезгаво прозвуча гласът й. Усети в устата си вкус на кръв.

— Тя се размърда.

— Не, не е. — Всъщност Джина лежеше напълно неподвижно. — Къде съм? — След това внезапно отново рязко се надигна. — Боже мой, изслушването! Ох!

Отново обхвана главата си с ръце и се отпусна на възглавницата.

Уайът седна от едната страна на леглото.

— Погрижили сме се за изслушването. Всичко свърши.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Джед Конли си призна.

— Джед си е признал? Вратата на гаража отвори ли се?

— Не си ли спомняш?

— Не го видях. Помня, че натиснах копчето и после ми притъмня. Наистина ли си призна?

— Достатъчно. Снощи наговори толкова глупости, че сигурно ще го пипнат и за смъртта на Кели. Девин го накара да се поизпоти и той се огъна.

— Браво на него. Знаех си, че и той става за нещо.

— Ей, бъди любезна.

— Мисля, че бях любезна, като му дадох всички онези допълнителни шансове най-сетне да оправи нещата. — Тя отново затвори очи и внимателно пое няколко пъти въздух заради болката. — Колко зле съм?

— Не много предвид на всичко. Сигурно ще оживееш. — След това я попита по-сериозно: — Наистина ли не си спомняш?

— Цялата вечер ми е някак размазана. Е, колко сериозно е състоянието ми?

— Имаш предвид диагнозата ли? Най-вероятно имаш сътресение. И няколко много привлекателни шева до лявото си око. Сигурно ще си доволна да узнаеш, че цветът на конците много си отива с насинените ти очи.

— Съчетаване на цветовете. Това е тайната на щастието на възрастните.

— Е, имаш го. Освен това не трябва да се претоварваш през следващите няколко дни.

— Няма да ми е много трудно. — Тя огледа стаята. — Къде съм?

— При мен. Не беше нужно да оставаш в болницата.

— Защото мразя болниците.

— Както стана пределно ясно.

— Зле ли се държах?

— Съвсем малко. Но там наистина настояха с теб да има човек, в случай че започнеш да умираш или нещо подобно. Така че аз доброволно се наех.

— Започвам да си спомням. — Джина мъчително си пое въздух още няколко пъти. — Ами Стюарт? Някой трябва да му каже.