Кръвно отмъщение

— Не, не, какво говорите. — Тя замаха с ръка, за да разсее дима. — Вуйчо Льоня беше съвсем здрав.

— Извинете — обърках се аз. — Но от какво е умрял тогава?

— Не разбрах добре — призна Аделаида, — но ми се струва, че беше нещо сърдечно-съдово. Лекарят каза, че на неговата възраст това е нещо нормално.

— Вашият участъков лекар ли беше? — попитах аз.

— Не, друг… Той пристигна с „Бърза помощ“.

— Вие ли извикахте „Бърза помощ“?

— Не, вуйчо… Нищо ли не знаете? Паднал на улицата и го докараха вкъщи с „Бърза помощ“.

— Това не ви ли се стори странно? — забелязах аз. — Обикновено „Бърза помощ“ кара хората в болницата.

— Да, наистина — чак сега се учуди тя.

— Жив ли беше, когато го докараха?

— Да. Дишаше тежко и ускорено… Лекарят му сложи инжекция и седя с него около половин час. Умря пред очите му.

Кимнах. Доста странен лекар.

— Бихте ли ми показали смъртния акт?

— Да, разбира се. — Тя стана. — Но ни го издадоха после в болницата въз основа на медицинското.

— Но там трябва да има диагноза.

Тя донесе смъртния акт и аз прочетох диагнозата: „Последен стадий на злокачествен тумор в мозъка.“ Прочетох я на глас на Аделаида и тя не ми повярва.

— Какъв злокачествен тумор! Това е някаква грешка, уверявам ви.

Тя ми каза къде са й издали смъртния акт и аз се понесох натам. Лекотата, с която бяха претупали историята със Собко, ми се стори възмутителна. Паднал на улицата? Как ли пък не!

Вече по пътя към болницата обмислях създалата се ситуация в стратегически план. Собко беше убит тихо и незабележимо, почти като Даниленко. Бяха го премахнали, защото започна да говори, по-точно насочи ни към Даниленко. Някой беше разбрал за това и бе наредил да го убият. Явно е знаел още нещо, което ги е притеснявало.

В болницата ме интересуваше само документът, оставен от загадъчния лекар, който ми бе предоставен. В това медицинско свидетелство, написано много нечетливо, диагнозата бе на латински, но когато помолих специалистите да ми обяснят какво всъщност е установено, мненията им се разделиха.

— Защо в смъртния акт пише рак на мозъка? — недоумявах аз.

— Първото, което им е дошло наум — каза моят консултант. — Помислете си, кого може да интересува смъртта на седемдесет и три годишен старец?

В крайна сметка установих, че диагнозата е написана напосоки, което не беше чак такава проява на зла воля. Но ме интересуваше лекарят, написал медицинското, и тук неочаквано ми помогна случаят. Въпреки че печатът с името на лекаря не се четеше, жената в регистратурата позна почерка.

— Това е Иван Семьонович — каза тя. — Дълго време работеше при нас като терапевт, а после отиде в частна клиника.

Да, тук се издъниха. Уви, никой не е застрахован от случайностите в този живот. Упоменатият Иван Семьонович бе издирен по данните на отдел „Кадри“ след четвърт час, а след още десет минути оперативната група тръгна да го прибира от местожителството и местоработата му.