Битката при Верил [bg]

— Айви? Как? — попита Дийкън, бавно отпускайки въжето.

— Води ги подире си из града, лъкатушейки из улиците. Никога не бях виждала някого да се движи с такава скорост — обясни водачката.

— Променила се е… Какъв цвят е аурата й? — настойчиво попита младежът.

— Син? Има ли значение? — объркано запита тя.

— Синьото е страх. Не се задържа дълго. Трябва да ми помогнеш с камбаната! — примоли се Дийкън, възобновявайки усилията си.

— Не разбирам.

— Айви няма да остане дълго в това състояние. Когато се умори, ще бъде безпомощна. Ще я разкъсат! — викна той.

Кая захвърли меча си и грабна въжето. Айви беше чудовище. Двамата с Лейн бяха малтропи. Врагове от незапомнени времена — чумата на човечеството. Никога не бе виждала малтроп преди, но помнеше ярките истории на родителите си, както и на техните родители. Ръцете на малтропите бяха оцапани с кръв, която Кая не можеше да загърби. Като вид, те бяха утайката на най-низките.

Но това нямаше значение. Айви беше чудовище, но бе спасила живота на войниците й. И Айви, и Лейн рискуваха живота си за каузата, на която Кая бе посветила цялото си съществуване. Като вид — бяха неопростими. Като индивиди — бяха същински дар от боговете.

Никога нямаше да може да им се отблагодари.

След третото дръпване камбаната иззвъня, чисто и силно. Звукът бе разтърсващ, посипал прах от гредите и понесъл се над града. Треперещите по домовете си граждани надигнаха глави. Войниците от Подронието станаха още по-целеубедени. Всички драгойли насочиха кухите си очи към една точка. Синята форма, до този момент ангажирала неуправляваните им умове, мигновено бе заменена и забравена. Ципести криле едва не се отскубнаха от туловищата, към които бяха прикачени, раздирайки въздуха с трескаво-луд напор.

Кая и Дийкън слязоха до по-ниска площадка, където врата отвеждаше към покрива. Дийкън я отвори и излезе навън, следван от водачката на Подронието. Светкавично огледа града. Там, в далечния край на главната улица, неизброими черни форми се приближаваха към тях с лудешки механични мятания на криле. Зад тях, игнорирана, яркосиня точка изчезваше. Дийкън въздъхна облекчено.

— Благодаря! — изкрещя магьосникът между две разклащащи зъбите бумтения.

— Това беше мой дълг! Само се чудя за какво ти бях! Не се съмнявам, че магията ти би била достатъчна — викна в отговор Кая.

— Какво?

— Казах, защо не използва магията си?! — повтори водачката.

— Нямах сила. Прикриването по време на полета, щита, а сега и без кристал? Едва мога да мисля — призна Дийкън.