Господари на войната [bg]

Двигателят на пежото започна да скърца, когато скоростта надвиши деветдесет километра в час. Колата се носеше през неравната пустиня. На сто и петдесет метра от шосето Дани зави наляво и продължи в южна посока. След пет секунди първият куршум уцели пежото.

Задното му стъкло се строши и шумът от задъхващия се двигател се смеси с оглушителния вихър от нахлуващия в купето въздух. Дани погледна в огледалото. Разстоянието между двете коли беше четирийсет метра. За да се предпази от куршумите, той трябваше отново да започне да кара на зигзаг и Хектор скоро щеше да го настигне.

Стисна здраво волана с дясната си ръка и протегна лявата, с която държеше пистолета, назад през рамото си. Нямаше как да се прицели, но се надяваше, че куршумите ще разколебаят преследвачите му.

Стреля и ушите му заглъхнаха от трясъка. Първият куршум излетя във въздуха. Вторият се заби в предния ляв фар на колата. Завъртя волана първо наляво, а после надясно. Разстоянието между двете коли остана непроменено. Явно Хектор беше намалил скоростта. Поне за момента.

Не последваха изстрели зад гърба му. Дали Хектор и Ди Фрайз бяха свършили патроните? Или ги пестяха, изчаквайки по-добра възможност? Дани се вгледа в местността пред себе си. Теренът ставаше все по-неравен и той не виждаше вече шосето от лявата си страна. През няколко секунди колата зад него се губеше от погледа му, хлътвайки в поредната яма.

Опита се да прецени ситуацията. Несъмнено Хектор и Ди Фрайз искаха да се докопат до парите. Може би просто трябваше да спре и да изхвърли чантата през прозореца. Но дори и след като се сдобиеха с парите, двамата щяха да продължат да го преследват, за да го ликвидират.

Погледна си часовника: 01:17. До срещата оставаха тринайсет минути. Доколкото можеше да прецени, кръстовището, на което щеше да ги чака хеликоптерът, се намираше на не повече от три километра. Сети се за телефона, грабна го от арматурното табло, набра номера и изкрещя:

— Спъд! Какво става?

Никакъв отговор.

— Мамка му! — извика Дани и продължи напред.

Последва изстрел.

Куршумът прелетя на няколко сантиметра над дясното му рамо и се заби в предното стъкло. Стъклото се натроши, но си остана на мястото. Дани вече не виждаше нищо пред себе си. Натисна силно педала за газта и удари стъклото с пистолета. Парчетата се посипаха към вътрешността на колата. Едно от тях се заби в лявата му ръка. От раната шурна кръв, но Дани не й обърна внимание и стреля още веднъж. Не уцели колата.

— Мамка му! — извика Дани, след като погледна в огледалото.

Хектор беше скъсил разстоянието на двайсет и пет метра зад него. Явно изстрелите на Дани вече не го плашеха.

Вятърът брулеше лицето на Дани и му пречеше да вижда, но той усети, че колата е започнала да се изкачва плавно нагоре. Стори му се, че забеляза силуета на хълма на фона на мастиленосиньото нощно небе.

Вече беше сигурен. В подножието на хълма в източна посока се движеше автомобил. Това означаваше, че кръстовището е близо — на не повече от километър и половина — Спъд! — изрева Дани в слушалката на телефона. — Спъд! Къде си, по дяволите?