Махалото на Фуко

Или пък това е представлявало събитието на живота му — мигът на славата, на житейския избор? Защото каза:

— И освен това същия този ден аз извърших най-големия подвиг в живота си.

— Моят Джон Уейн, обади се Лоренца. — Я разкажи.

— Е, нищо особено. След като пропълзях до леля и чичо, аз се заинатих да стоя прав в коридора. Прозорецът е в дъното, на първия етаж сме, никой не може да ме улучи, казвах. И се чувствувах като капитана, който застанал мирно в карето, докато наоколо свистели куршумите. Чичо Карло се ядоса, завлече ме навътре доста грубо, аз се разплаках, защото ми бяха прекъснали удоволствието, и в този миг чухме три изстрела, стъкла се счупиха и нещо като ек, сякаш някой играеше на тенис в коридора. Един куршум бе влязъл през прозореца, отскочил беше от водопроводната тръба и се беше забил точно на мястото, където бях застанал. Ако съм се намирал там, е щял да ме осакати. Може би.

— О, Боже, не бих искала да си сакат! — каза Лоренца.

— А може би днес щях да съм доволен — отвърна Белбо.

Всъщност и този път не бе направил избор. Изборът беше дошъл от чичото.

След около час отново се отклони от работата.

— После по едно време горе дойде Аделино Канепа. Твърдеше, че сме щели да бъдем на по-сигурно долу в склада. Той и чичо ми не си говореха от години, нали ви разправих. Но когато се случи трагедията, Аделино се върна вчовечен и чичо ми дори му стисна ръката. Така прекарахме един час в тъмното сред изстрелите и миризмата на пресен гроздов сок, която ни замайваше главите. После откосите станаха по-редки, изстрелите — приглушени. Разбрахме, че някой отстъпва, но още не знаехме кой. Докато най-сетне от едно прозорче, което гледаше към страничната уличка, не чухме глас, който викаше на диалект: „Абе, има ли ги още онези от републиката?“