Махалото на Фуко
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Махалото на Фуко». Краткое содержание книги:
Умберто Еко е италиански културолог, семиотик и философ, автор и на романите „Името на розата“, „Островът от предишния ден“, „Баудолино“ и „Тайнственият прамък на кралица Лоана“.
След като приключи практическият ни разговор, запитах Гарамонд какво прави Алие в секретариата.
— Той е гений, отвърна ми Гарамонд.
— Човек с невероятно тънко чувство и огромни познания. Преди няколко дни го поканих на вечеря с неколцина наши автори и той ме смая. Как умее да разговаря, какъв стил! Благородник от старата класа, аристократ, няма ги вече такива. Каква ерудиция, каква култура, нещо повече, каква информация! Разказа няколко много забавни истории за личности от преди сто години, кълна ви се, така сякаш ги е познавал лично. И знаете ли каква идея ми даде, когато се прибирахме? Той от пръв поглед разбра какви са моите гости и вече ги познава по-добре от мен. Каза ми, че не е необходимо да чакаме авторите на „Разбулената Изида“ да идват сами при нас. Загубено време, множество ръкописи за четене и освен това не се знае кои от авторите ще се съгласят да участвуват в разходите. Има друг начин да се действува: картотеката на всички автори на „Мануцио“ от последните двадесет години! Разбирате ли? Пишем на тези наши стари славни автори или поне на онези, които са изкупили остатъка, и им казваме скъпи господине, започнали сме една престижна поредица за научна и традиционна духовност. Един автор с вашата мисловна изтънченост не би ли се заел да проникне в тази terra incognita? И т.н. Казвам ви, истински гений. Мисля, че ще ни покани всички в неделя вечер. Иска да ни заведе в някакъв замък, някакъв палат, дори нещо като прекрасна вила в околността. Казва, че там се случвали изключителни неща, някакви ритуали, празненства, поклонения, при които щяло да се произвежда живо злато или сребро, или там нещо подобно. Абсолютно непознат свят, скъпи Казобон, макар че вие знаете колко ви уважавам за това, че тъй страстно сте се посветили на вашата наука, и дори съм много, много удовлетворен от вашето сътрудничество — да, зная, ще оправим този малък проблем с вашия хонорар, за който ми споменахте, не го забравям, ще поговорим, като му дойде времето. Алие ми каза, че с нас ще бъде и онази дама, онази чаровна дама, може би не точно красавица, но с присъствие, има нещо в погледа й… — приятелката на Белбо, как се казваше…
— Лоренца Пелегрини.
— Май че да. Има ли нещо между нея и нашия Белбо, а?
— Мисля, че са близки приятели.
— Браво. Точно така отговаря един благородник. Но не попитах от любопитство, а защото за всички вас аз се чувствувам като баща… Е, хайде, на война като на война… Довиждане, момчето ми.
Наистина имахме среща с Алие в подножието на хълмовете, потвърди го Белбо. Двойна среща. Първата част на вечерта — празник във вилата на някакъв богаташ Розенкройцер, а после Алие щял да ни заведе на един километър по-далеч, където щял да се състои, естествено, в полунощ, един друидски ритуал, чиято същност не уточнил.
— Но си мисля, добави Белбо, че трябва да поработим и върху историята на металите, непрекъснато я отлагаме. Защо не заминем в събота за два дни в моята стара къща в Х.? Мястото е прекрасно, ще видите, гледката на хълмовете си заслужава усилието. Диоталеви е съгласен, а може би ще дойде и Лоренца. Разбира се… доведете когото си искате.
Не познаваше Лия, но знаеше, че имам приятелка. Отвърнах, че ще дойда сам. От два дни се бяхме спречкали с Лия. За една глупост, наистина. И всичко щеше да се оправи след седмица. Но изпитвах необходимост да се отдалеча от Милано за два дни.
Така пристигнахме в Х. — триото от „Гарамонд“ и Лоренца Пелегрини. Имаше един момент на напрежение при тръгването. Лоренца беше дошла на срещата, но точно когато се качваше в колата, каза:
— Аз може би да остана? Така ще работите по-спокойно. Ще се видим после, заедно със Симон.
Белбо, който бе поставил длани на кормилото, изпъна ръцете си и гледайки право напред, бавно изрече:
— Качвай се.
Лоренца седна до него на предната седалка и през целия път държа ръката си на врата на Белбо, който мълчаливо караше автомобила.
Х. си беше останало същото градче, което бе видял Белбо през войната. Малко нови къщи, казват земеделието западало, защото младите се преселили в града. Показа ни някои от хълмовете, сега пасища, които навремето били жълти от пшеница. След един завой градчето се появяваше внезапно, в подножието на възвишението, на което се намираше къщата на Белбо. Възвишението беше ниско и зад него се издигаше веригата на по-високите хълмове, обвити в прозрачна сивкава пелена. Докато се изкачвахме, Белбо ни показа едно хълмче насреща, а на хълмчето — параклис, обграден от два бора.