„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн ((1939–1943 г.))
- Автор: Секистов В. А.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Т. Банков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн ((1939–1943 г.))». Краткое содержание книги:
Авторът запознава читателя с нахлуването на немско-фашистките войски в Полша, Норвегия, Дания, Франция, Белгия, Холандия и Люксембург, разкрива капитулантската роля на буржоазията от тези страни. По-нататък са описани действията на италианските и немските фашисти в Гърция, Югославия и Северна Африка.
В книгата са разкрити задкулисните машинации и антисъветската политика на западните империалисти, които осуетиха откриването на втори фронт в Западна Европа през 1942–1943 г., и истинските причини, които ги подтикнаха да предприемат настъпление срещу хитлеристка Германия през Италия. Авторът, като сравнява действията на англо-американ-ските войски в Средиземноморския басейн и на съветските войски в някои от най-важните операции през Великата отечествена война, изтъква решаващата роля на Съветския съюз във Втората световна война.
Книгата представлява интерес за широк кръг читатели.
Но истинската причина за отрицателното отношение на Рузвелт към де Гол се крие съвсем другаде. Управляващите кръгове в САЩ смятаха, че де Гол е протеже на англичаните и затова той ще защищава не американските, а английските интереси. Американците се нуждаеха от свой човек. Ето защо те търсеха трескаво между французите свой кандидат, който би възглавил френската администрация във Френска Северна и Северозападна Африка и в същото време би помогнал на деликатното положение да се избегне съпротивата срещу американското нахлуване. Изборът падна на Жиро.
На 17 април 1942 г. генерал Жиро избяга в Южна Франция от германската крепост Кьонигщайн, където той, след като попадна в плен, беше държан затворен в продължение на почти две години. Американците установиха контакт с Жиро и той се съгласи да им сътрудничи.
Правителството на САЩ побърза да признае Жиро за ръководител на съпротивителните сили в Северна и Северозападна Африка, главнокомандуващ всички френски въоръжени сили в тези райони и губернатор, макар Жиро да нямаше и тези малобройни френски въоръжени сили, с които разполагаше де Гол.
На 7 ноември 1942 г. Жиро отлетя с американски самолет от Южна Франция в Гибралтар, където чакаше нахлуването на американо-английските войски, за да възглави френската военна и гражданска администрация в Северна Африка. След това Жиро замина с американска подводница за Алжир, където се утвърди с американските щикове.
Когато Жиро се появи на политическия хоризонт, някои от привържениците на де Гол се прехвърлиха в американския лагер. Между тях беше и бригадният генерал от запаса Еон. В края на 1942 г. де Гол произнесе реч в Албертхол (Лондон), излагайки причините, които пречат да се сключи съглашение с генерал Жиро. Генерал Еон се показа от своята ложа и извика с висок глас: „Генерале, с моите уста Франция ви моли да се подчините на генерал Жиро.“ Впоследствие генерал Еон написа брошура, в която продължи да се обявява против де Гол.
Американо-английските противоречия по това време, предизвикани от борбата за господствуващо влияние във френските колонии, се изостриха до такава степен, че Чърчил беше принуден да изпрати на Рузвелт телеграма с която искаше да осигури на де Гол заслуженото му място, т.е. да постави именно него начело на френската администрация в Африка. В същата телеграма Чърчил предупреждава Рузвелт, че „образуването на две съперничещи френски правителства — едно, поддържано от Англия, и друго — от САЩ, — трябва да бъде предотвратено на всяка цена“375.
В момент на едва ли неизбежно избухване на англо-американските противоречия на североафриканската сцена неочаквано изникна фигурата на адмирал Дарлан. След капитулацията на френската буржоазия пред Хитлер Дарлан работеше в много тясно сътрудничество с немците.
На 18 ноември 1941 г. по искане на Дарлан „правителството“ във Виши уволни Вейган, опасявайки се от неговия сепаратизъм. Вместо Вейган за командуващ френските въоръжени сили в Северна Африка беше назначен Жуен.
Като узна от германски и японски източници за подготовката на САЩ за военна операция за завладяването на Дакар и Казабланка, Дарлан „в критичния момент премина на американска страна“376. В навечерието на десанта на американо-английските войски на африканския континент Дарлан пристигна в Алжир, за да организира съпротива срещу американо-английското нахлуване във френските африкански колонии. В деня на десанта — 8 ноември 1942 г. — обединеният американо-английски щаб получи съобщение за желанието на Дарлан да започнат преговори.
Върховният главнокомандуващ Айзенхауер беше много развълнуван от това известие. Дарлан предложи своите услуги на американците в най-решителния момент от осъществяването на американския план за нахлуването в Африка. Айзенхауер се смущаваше от въпроса, какво ще правят сега с Жиро. Ще могат ли Дарлан и Жиро да работят заедно?
Командуващият английските военноморски сили в Средиземно море, адмирал Кънингхам, напомни на Айзенхауер как се отнася Чърчил към сътрудничеството с Дарлан преди разгрома на Франция. В този период възникна въпросът за по-нататъшната съдба на френския военноморски флот. Във връзка с този въпрос Чърчил заяви за необходимостта на всяка цена да се завладее френският флот, дори ако за това се наложи „да целунат Дарлан по задната част“377. Изход се намери. Дарлан беше назначен за върховен комисар в Северна и Северозападна Африка, а на Жиро беше възложено командуването на всички френски въоръжени сили в тези райони.
375
The Memoirs of Cordell Hull, v. 2, p. 1196.
376
W. Leahy. I Was There, p. 74.
377
Harry Butcher. My Three Years with Eisenhower, p. 178.