Маркер
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркер». Краткое содержание книги:
Съдебните патолози д-р Лори Монтгомъри и д-р Джак Степълтън (които познаваме от романа „Заплаха“) са в епицентъра на напрежението и тук — в новия, двайсет и пети по ред супертрилър на Робин Кук.
Въпреки явното нежелание на шефовете и скритата съпротива на персонала в центъра по Патологоанатомия да се „раздухва“ случая, Джак и Лори ще трябва да продължат разследването сами. Защото подозренията на Лори скоро се превръщат в увереност, че случаите не само са свързани, но и са дело на изключително находчив сериен убиец с необичаен мотив. И за да станат нещата още по-трудни, Лори трябва да се справи с две изпитания: точно когато личният й живот е пред катастрофа, самата тя попада в мрежата на хладнокръвния кукловод зад кулисите. Единственият човек, който й вярва и е готов да й помогне, също е зверски убит — сякаш за назидание на всеки, който дръзва да се доближи до истината. Времето изтича — Джак и Лори трябва да действат бързо и да свържат точките в скритата картинка, за да се измъкнат от смъртоносен капан.
— Аз съм д-р Степълтън — представи се Джак. — Случайно да знаете дали е тук кардиологът, дежурен на повикване?
— Представа нямам, но ей сега ще разбера — каза той, преди да се провикне към свой колега в манипулационната на отсрещната страна. Той доближи свитата си на фуния ръка към ухото си, за да чуе отговора. Другият субект се намираше вън от полезрението на Джак.
— Д-р Шърли Мейранд — повтори Салвадор и се обърна към Джак.
— А дали д-р Мейранд е в момента в спешното?
Мъжът вдигна рамене:
— Не знам.
— Как да я открия?
— Ей сега ще го уредим — каза Салвадор. Той вдигна телефона и набра оператора.
Джак кимна:
— Ще чакам тук. — Той се обърна и огледа наоколо. Ако не друго, поне беше забавно. Пред него, изпълнил пластмасовите столове в чакалнята, се простираше един отрязък от нюйоркския живот в своята пълнота и баналност. Плачещи бебета, залитащи старци, бездомни скитници, хора в скъпи дрехи, пияници и душевно болни, ранени и страдащи — всичкият този народ чакаше да бъде прегледан, излекуван, успокоен.
— Успокой топката — извика Теа към звънящия телефон. Тя се опитваше да попълни бланката за заявки. Най-накрая се предаде и вдигна слушалката. Беше контрольорът на ортопедията от нощната смяна, Хелън Гарви.
— Колко са ти леглата? — попита Хелън без излишни приказки.
— Заети или свободни?
— Това е най-тъпият въпрос, който съм чула тази вечер.
— Май си в лошо настроение.
— Има причина. Ако гледаш спешното, всеки момент ще бъдем наводнени от травматични и първата вълна е на път да ни помете. Блъснали са се автобус и ван. Автобусът се е преобърнал през мантинелата. Доколкото разбрах, разпределили са жертвите по различните болници, но на нас се е паднал лъвският дял. Свързах се с всички дежурни на повикване, така че да пуснем двайсет операционни. Ще бъде дълга нощ.
— Имам тринайсет пациента и само три свободни легла.
— Не звучи окуражаващо. Какъв е статусът на пациентите? Очите на Теа минаха блуждаещо по мониторите:
— Всички са в добра форма, с изключение на един абдоминален аневризъм с подновен кръвоизлив. Пациентът трябва да остане, тъй като може да се наложи да бъде отново отворен. Продължава да губи кръв.
— Значи останалите са стабилни?
— За момента.
— Е, тогава се подготви, защото ти си следващата по пътя на приливната вълна.
Теа затвори телефона. Беше наясно.
— Слушайте! — провикна се тя към тълпата. — Превключваме на режим „бедствие“ и никакъв шум!
Освобождаването на колелата разтърси Лори и тя мъчително излезе от дрямката и премина в някакво състояние на полубудност. Очите й се насочиха към яркото флуоресцентно осветление на тавана и минаха няколко минути, преди да се ориентира къде се намира. Последва ново разтърсване при тръгването на количката и бутането кратко, но ясно й напомни, че е претърпяла коремна операция. Тя изведнъж осъзна къде е, разпозна големия часовник върху вратата на стаята и видя колко е часът, когато се приближиха: беше два и двадесет и пет след полунощ.
Обърна глава по посока на оживените гласове и съзря суматохата около централното табло. Изви се леко назад към санитаря, който буташе количката. Беше слаб афроамериканец със светла кожа тънки мустаци и прошарена коса.
— Какво се е случило? — попита тя.
Мъжът не отговори, а продължи да тика количката напред. След няколко крачки се наложи да спре и се дръпна назад. Вратите на стаята зееха отворени. В момента вкарваха друго легло с пациент, току-що прекарал операция. Отстрани се движеше анестезиолог, който поддържаше маската на пациента.
Лори повтори въпроса си. Нещо бе станало. Споразумението беше да не я местят оттук до сутринта, до визитацията на Лора Рейли.
— Отиваме във вашата стая — отвърна най-сетне санитарят, докато се стараеше да направи място на влизащите.
— Казаха ми, че трябва да остана тук — каза тя с нарастваща тревога.
— Точно там отиваме — отговори санитарят, сякаш изобщо не я беше чул. Той мърмореше, докато с мъка си пробиваше път напред.
— Чакайте! — изкрещя тя. Усилието я накара да се сгърчи от болка.
Шокиран от избухването й, мъжът спря леглото за пореден път и я погледна изненадано.
— Какъв е проблемът?
— Трябваше да остана в тази стая — настоя Лори. Налагаше се да говори силно, за да надвика шума от разговорите. Тя притисна леко корема си, за да избегне раздвижването в долната му част. По-рано, когато Джак я бе посетил, усещаше съвсем лек дискомфорт от операцията. За съжаление, това се бе променило.