Маркер
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркер». Краткое содержание книги:
Съдебните патолози д-р Лори Монтгомъри и д-р Джак Степълтън (които познаваме от романа „Заплаха“) са в епицентъра на напрежението и тук — в новия, двайсет и пети по ред супертрилър на Робин Кук.
Въпреки явното нежелание на шефовете и скритата съпротива на персонала в центъра по Патологоанатомия да се „раздухва“ случая, Джак и Лори ще трябва да продължат разследването сами. Защото подозренията на Лори скоро се превръщат в увереност, че случаите не само са свързани, но и са дело на изключително находчив сериен убиец с необичаен мотив. И за да станат нещата още по-трудни, Лори трябва да се справи с две изпитания: точно когато личният й живот е пред катастрофа, самата тя попада в мрежата на хладнокръвния кукловод зад кулисите. Единственият човек, който й вярва и е готов да й помогне, също е зверски убит — сякаш за назидание на всеки, който дръзва да се доближи до истината. Времето изтича — Джак и Лори трябва да действат бързо и да свържат точките в скритата картинка, за да се измъкнат от смъртоносен капан.
— Спазвам заповедта, която ми беше дадена, а тя е да ви откарам до вашата стая — каза санитарят. Лицето му изразяваше смесица от инатливост и обърканост. Той извади лист хартия от джоба си и го погледна. — Вие сте Лори Монтгомъри, нали?
Игнорирайки въпроса му, тя вдигна глава над възглавницата си и погледна централното табло, което жужеше като пчелен кошер. Отпред вратите към коридора отново се отвориха и в стаята внесоха друг пациент от операционната. За пореден път санитарят дръпна количката й, за да им освободи място за минаване.
— Искам да говоря с шефката на сестрите — обади се Лори.
С очевидно колебание санитарят огледа коридора в двете посоки и поклати глава.
— Няма да ме откарвате никъде — настояваше тя. — Трябва да остана тук. Трябва да говоря с някой от шефовете. Някой от ръководството.
Санитарят сви рамене и тръгна към гишето, оставяйки я в средата на помещението. Гледаше го как напразно се опитва да привлече вниманието на някого. Най-сетне му посочиха една жена с кубична форма и руса коса. Беше Теа. Санитарят й показа листчето, след което се обърна и посочи Лори.
Сестрата разтърка челото си с ръка, но не мисли дълго. Заобиколи таблото и тръгна право към Лори, следвана от Салватор.
— Какъв е проблемът? — попита Теа с ръце на хълбоците.
— Трябваше да остана в постанестезиологичното до идването на д-р Райли на сутринта.
Комбинираният ефект от лекарствата и упойката правеха мисълта й бавна и тя трудно намираше думите.
— Позволете ми да ви уверя, че всичко е наред. Състоянието ви е стабилно като скалата на Гибралтар. Не е нужно да оставате тук, а за съжаление имаме огромно количество пациенти, които трябва да приемем. Бихме искали да ви поглезим цяла нощ, но трябва и да работим. Така че не се тревожете! — Тя стисна окуражително ръката на Лори, върна се на бойния си пост и започна да дава поредните нареждания.
— Извинете — извика Лори след нея, но напразно. — Бихте ли се обадили на моята лекарка, или поне да ми позволите аз да й звънна?
Теа дори не се обърна. Вече бе потънала в друг проблем.
Санитарят застана отново зад главата й и побутна количката. Когато излязоха в коридора Лори забеляза няколко паркирани до стената носилки с пациенти, очакващи да бъдат вкарани за операция.
— Трябва да се обадя по телефона — каза Лори, когато минаха покрай регистратурата на хирургията.
— Ще се наложи да изчакате, докато ви настаним в стаята ви — отвърна безизразно санитарят и се насочи към вратите.
Обхвана я чувство на отчаяние, когато застанаха до асансьорите. Бе грубо преместена от обещаното й убежище и изхвърлена оттам и беше безсилна да го предотврати. Измъчвана едновременно от слабостта, причинена от загубата на кръв и от болка дори при най-лекото движение, тя се чувстваше още по-уязвима. А когато си спомни списъка със злощастните пациенти от серията си, си помисли, че пасва точно на профила. Беше на същите години, здрава сложена на системи, претърпяла хирургическа интервенция и беше относително скорошен абонат на „АмериКеър“. Единствената й утеха бе фактът, че Наджах е задържан.
— Къде ще съм? — попита тя, опитвайки се да открие лъч надежда. — В гинекологичното ли?
Санитарят погледна листчето.
— Не! То е запълнено. Ще ви настаним в стая 609 на етажа на ортопедията.
Лори затвори очи и усети как я пронизва тръпка.
22.
Натъпкан с кофеин, Джак се разхождаше между гишето и входната врата, като периодично поглеждаше навън към дъжда, който се изливаше върху цимента на рампата. С течение на времето бе започнал да мисли дали да не премине към план „Б“, което означаваше да се откаже от задаването на въпросите, записани от Лори, да се върне обратно в Патологическия, да вземе материалите от бюрото й и да препусне към „Манхатън Дженерал“.
— Д-р Степълтън! Хей, д-р Степълтън!
Дочувайки името си през шума от разговорите и плача на бебетата, Джак погледна към регистратурата на спешното и видя Салвадор, който му махаше да се върне обратно към гишето. Близо до него стоеше момиче с вид на петнайсетгодишно. Беше изправена, с широки рамене, светло кестенява коса, разделена по средата на път и сложена зад ушите. Очите й бяха огромни, носът — тесен и леко чип.
— Това е д-р Шърли Мейранд — каза Салвадор и посочи кардиоложката, когато Джак бързо се обърна.
Бе хипнотизиран от младостта на жената. За първи път в живота си се почувства остарял. Макар да наближаваше петдесет, играта на баскетбол с хлапета на половината на неговите години го караше да забрави колко възрастен е всъщност. Тази жена срещу него беше изкарала колеж, медицинско училище и поне няколко години като стажант.