Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
Уолфгар промърмори нещо, опитвайки се да се измъкне от неловкото положение, но Риджис отговори вместо него:
— Боен вик ли? — възкликна полуръстът. — Та това е стара варварска клетва! Обикновено старите варварки кълнат така неверните си мъже.
Лавандуловите очи на елфа се присвиха, докато Риджис продължаваше:
— Означава „нека слабините ти се превърнат в свърталище за бълхите на хиляда северни елена!“
Бруенор прихна, Уолфгар също се разсмя и Дризт нямаше какво друго да направи, освен да се присъедини.
— Е хайде, предстои ни дълъг път, а пък слънцето отдавна се вдигна в небето — рече елфът. — Нека да започнем това приключение, а то обещава да е интересно.
— Накъде ще се отправите? — попита Риджис, а в гласа му се долавяше лека печал.
Една част от него наистина завиждаше на приятелите му — не можеше да не признае, че щяха да му липсват.
— Първо към Бремен — отвърна Дризт. — Там ще си набавим останалите провизии и после ще се отправим на югозапад.
— Лускан?
— Може би, ако такава е волята на съдбата.
— На добър час! — рече полуръстът и, без да се бавят повече, тримата тръгнаха.
Риджис ги проследи с поглед докато изчезваха в далечината, чудейки се как изобщо е могъл да си намери толкова глупави приятели. После сви рамене и се накани да влезе в палата си — от обяда бе останала доста храна.
Спряха го преди да успее да прекрачи прага.
— Първи гражданино! — провикна се някой откъм улицата.
Гласът принадлежеше на един бакалин от южната част на града, там, където товареха и разтоварваха търговските кервани. Риджис го изчака да се приближи.
— Някакъв човек, Първи гражданино — рече бакалинът, като се поклони с извинение, заради това, че си бе позволил да обезпокои толкова важна личност. — Пита за Вас. Твърди, че е представител на Обществото на героите в Лускан и че е изпратен, за да Ви помоли да присъствате на следващото им събиране. Казва, че ще Ви възнагради богато.
— Името му?
— Не го каза. Предаде ми само това — и бакалинът отвори кесия, пълна със злато.
Това бе напълно достатъчно за Риджис и той тръгна да се срещне с човека от Лускан.
За пореден път само късметът спаси живота му — успя да види непознатия, преди той да го забележи. Позна го веднага, макар да не го бе срещал от години — по инкрустираната с изумруди дръжка на камата, която се подаваше, от ножницата, висяща на бедрото му. Риджис често си бе мечтал да открадне това красиво оръжие, но дори и неговото безразсъдство имаше граници. Камата принадлежеше на Артемис Ентрери.
Главният палач на Пук паша.
На другия ден, още преди зазоряване, тримата приятели напуснаха Десетте града. Нетърпеливи да се впуснат в новото приключение, те крачеха бързо и когато първите лъчи на утринното слънце запалиха хоризонта зад гърба им, вече бяха навлезли далеч навътре в тундрата.
Внезапно видяха Риджис да се задава от юг, препъвайки се през равнината. Бруенор изобщо не беше изненадан:
— Пак е загазил — засмя се той. — Или аз съм брадат гном.
— Добра среща! — рече Дризт, когато Риджис ги настигна. — Ала нали вече се сбогувахме?
— Реших, че не мога да оставя Бруенор отново да се забърка в нещо, без да съм там да го измъкна — останал без дъх от бързане, отвърна полуръстът.
— Да не би да идваш с нас? — изръмжа Бруенор. — Не сме взели никакви припаси, глупако!
— Аз не ям много — умолително рече Риджис, а в гласа му се промъкнаха нотки на отчаяние.
— Ха! Та ти ядеш повече от нас тримата взети заедно! Ама няма значение, можеш да дойдеш.
Лицето на Риджис видимо просветна и Дризт си помисли, че предположението на джуджето май не бе далеч от истината.
— Да тръгваме тогава! — провикна се Уолфгар. — Четирима сме — по един представител за всяка от четирите раси. Бруенор — за джуджетата, Риджис — за полуръстовете, Дризт До’Урден — за елфите и аз — за хората! Прекрасен отряд!
— Не мисля, че елфите биха избрали един Елф на мрака за свой представител — отбеляза Дризт.
— А да не би да мислиш, че полуръстовете биха избрали Къркорещия корем? — изсмя се Бруенор.
— Съвсем си пощурял, Боен чук — не му остана длъжен Риджис.
Бруенор пусна щита си на земята и като заобиколи Уолфгар се изпречи пред полуръста. С лице, изкривено в престорено яростна гримаса, той го сграбчи за раменете и го повдигна във въздуха.
— Прав си, Къркорещ корем! — провикна се той. — И никога не се изпречвай на пътя на някой дето е по-щур от тебе!
Дризт и Уолфгар се спогледаха и по лицата им се разляха многозначителни усмивки.
Приключението със сигурност щеше да се окаже интересно.