Седмият папирус (Том 2)
- Автор: Смит Уилбур
- Серия: Древния Египет #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Седмият папирус (Том 2)». Краткое содержание книги:
Остави микрофона на куката и широко се усмихна на двете чакащи жени.
— Джени идва насам. Ще…
Но така и не довърши изречението си. Радостното му изражение се изтри за секунда и отстъпи място на обзелата го уплаха. Откъм реката се чуха първите изстрели на калашниците, след което по земята се взривиха няколко гранати.
— О, да му се не знае! — изруга Никълъс. — Казвах си аз, че изглежда твърде хубаво, за да се окаже истина. Ного най-сетне пристигна.
Грабна микрофона и заговори, колкото глас имаше:
— Доли! На сцената се появяват горилите. Готви се за екстремни обстоятелства!
— Дръж си горе коронясаната тиква, Фараоне! — отвърна му той, все едно проблемът не го интересуваше особено. — Идвам веднага.
През следващия половин час престрелките по брега на реката непрекъснато се усилваха, докато накрая всичко се омеси в една безспирна канонада, приближаваща се постепенно към пистата. По всичко изглеждаше, че хората на Мек, разпръснати в дълъг кордон, бързаха да се съберат на къс фронт и да избягат от напора на войската. Хеликоптерът обаче не престана с маневрите си и продължаваше на всеки двадесет минути да вози нови подкрепления. При подобно развитие на събитията нямаше как Ного да не стигне до пистата.
В акациевата горичка бяха останали само двама здрави мъже и това бяха Никълъс и Сапьора. Всички партизани се бяха изнесли към равнината, за да запазят летището извън обсега на противниковите оръжия. Понеже нямаше какво да правят, двамата англичани се заловиха да подреждат сандъците с плячката на едно място, та да им е лесно при товаренето на самолета.
Никълъс не забравяше чувството си за организация и плътно следваше написаните със ситния почерк на Роян бележки по кутиите. От цялата плячка преди всичко останало в самолета трябваше да бъде прибрана златната маска. След нея се нареждаха трите корони: синята, златната и червено-бялата. Стойността на трите сандъка, взети заедно, навярно щеше да надхвърли многократно тази на цялата останала колекция.
Щом свършиха с нареждането на товара, Никълъс отиде при ранените и се разговори с всеки от тях поотделно. Първото, което искаше да им поднесе, бе благодарността за оказаната помощ и жертвоготовност. Предложи им да ги качи на херкулеса, където можеха да получат необходимите медицински грижи. Обеща им, че ако се съгласят с предложението му, веднага щом заздравеят раните им, той лично ще се погрижи за благополучното им завръщане в Етиопия.
Седем от партизаните — тези, които бяха пострадали по-леко и можеха сами да се движат — отказаха да изоставят Мек Нимур. Твърдият им отказ да зарежат борбата беше най-красноречивото доказателство за предаността, която партизаните таяха към своя командир. Останалите се съгласиха да заминат за Европа, но едва след дълги увещания. Всъщност, ако не беше Тесай да ги увери, че Мек Нимур няма да се обиди с нищо за взетото от тях решение, навярно и те щяха да останат на бойното поле. Щом се договори с партизаните, Никълъс хвана Сапьора на работа и двамата пренесоха носилките с ранените при сандъците. От идването си спомняха къде бе спрял самолетът и гледаха хора и багаж да стоят възможно най-близо до рампата.
— Ами ти? — попита Никълъс Тесай. — Ще дойдеш ли с нас? Като те гледам, ще ти е нужно време да се оправиш.
Тя обаче само се засмя.
— Докато краката ми още могат да ме носят, не се отделям нито за миг от Мек Нимур.
— Мен ако ме питаш, изобщо не разбирам какво му харесваш на тоя старец — пошегува се Никълъс. — Говорих с Мек. Иска да взема със себе си неговия дял от плячката. Казва, че в настоящия момент не може да мисли за излишен багаж.
— Да, знам, двамата с него обсъждахме въпроса. Много по-нужни са парите, които можем да използваме за борбата.
В следващата секунда Тесай се дръпна уплашено встрани и прикри глава с ръцете си. На няколко метра от горичката отекна мощна експлозия и се издигна висок стълб прах. Над главите им засвистяха парчета от шрапнел и се посипаха листа и натрошени клони.
— Света Богородице! Какво беше това? — попита уплашена Тесай.
— Петдесетмилиметрова минохвъргачка — отговори й делово Никълъс. Нито беше помръднал от мястото си, нито дори бе направил жест да се предпази от хвърчащите железа. — Повече лае, отколкото хапе. Сигурно я е донесъл с последния полет.
— Кога ще пристигне херкулесът?
— Ще трябва да се обадя на Джени да го питам.
Никълъс се зае с радиостанцията, а Тесай тихо пошушна на Роян:
— Вие, англичаните, винаги ли сте толкова хладнокръвни?