Проходът

Дори Питър не знаеше какво да мисли, след като изминаха шест дни.

Сега, докато стоеше на пост на пътеката на Стената в здрача, Питър се улови, че му се иска майка му да беше все още жива, както често му се случваше, за да поговори с нея за тези неща. Тя се разболя само сезон след последния поход на баща му, болестта я връхлетя с такава постъпателност, че отначало Питър дори не забеляза дълбоката ѝ и дрезгава кашлица, отслабването ѝ. Като медицинска сестра вероятно е разбирала какво се случва, как ракът, отнел мнозина, е свил смъртоносно гнездо у нея, но беше избрала да крие новината от Питър и Тео, доколкото е възможно. Накрая от нея не беше останало много, само тънка кожа върху костите, която се бореше за глътка въздух. Всички се съгласиха, че да си умре човек в леглото, както беше умряла Прудънс Джаксън, е добра смърт. Но Питър беше прекарал с нея предсмъртните ѝ часове и знаеше колко ужасно беше за нея, колко мъчително. Такова нещо като добра смърт нямаше.

Слънцето вече се скриваше зад хоризонта, разпръскваше последните си златисти лъчи над долината отдолу. Небето беше станало тъмносиньо, поглъщаше тръгналата от изток тъмнина. Питър усети как застудява, бързо и решително. За миг сякаш всичко застина в пулсираща неподвижност. Мъжете и жените от нощната смяна вече се качваха по стълбата: Йън Патал, Бен Чоу, Гълън Строс, Съни Грийнбърг и всички останали, на брой петнайсет, с лъкове и арбалети, провесени на гърбовете им. Викаха един към друг, докато удряха и звъняха надолу по пътеките на стената към огневите постове. Алиша отсечено даваше заповеди отдолу, като караше вестителите да тичат бързо. Гласът на Алиша беше малка, но достатъчно истинска утеха. Тъкмо тя беше стояла на пост до Питър през всичките нощи на очакване, без да се отдалечава, за да знае, че е наблизо. А ако Тео се върнеше, Алиша щеше да слезе с коня си надолу по Стената с Питър и да направи каквото се полага да бъде направено.