Диамантите са завинаги
- Автор: Салливан Джули Кортни
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-430-7
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диамантите са завинаги». Краткое содержание книги:
Както на онези, които търсят близостта и приятелството на брака…
А също и на онези, които нямат никакво намерение да съсипват връзката си със сватба!
Ивлин е щастливо омъжена от четирийсет години, а Делфин е опознала и двете страни на любовта — екстаза на прелъстяването и горчивината от разбитата връзка. Джеймс — парамедик, който се скъсва от работа, за да изхранва семейството си, знае, че родителите на съпругата му биха предпочели преуспял зет. А пък Кейт и партньорът й Дан, макар никога да не са изричали брачни клетви, се радват на близост, доверие и много обич.
Животът на тези двойки се разгръща по необичаен и изненадващ начин. На този фон протича историята на Франсес Зерети, която започва кариерата си на автор на рекламни текстове в края на 40-те. Тя е създател на крилатата фраза „Диамантите са завинаги“, която променя отношението на хората към тези скъпоценни камъни и утвърждава традицията на диамантените годежни пръстени.
— Това е нелепо! — повтаряше тя, а Пи Джей само повдигаше рамене и допълваше: „Цигуларите пак сме добре. Челистите винаги трябва да купуват билети за инструментите си. А барабанистите дори не могат да си вземат инструментите, защото са прекалено големи.“
— И какво правят? — попита тя.
— Трябва да си наемат там, където отиват. Представяш ли си? Веднъж бил задържан цели три часа от летищните власти в Полша. Каза ли му, че трябва да представи доказателство, че е собственик на Страдивариуса. Накрая дошъл на смяна друг служител, който бил на негов концерт с Варшавската филхармония предната вечер.
— Поиска ми автограф и ме пусна да си вървя — обясни Пи Джей. — Ако не беше той, сигурно още щях да седя в онази мизерна дупка. Явно вече ще трябва да си нося документите.
— Трябва — каза тя. — Има толкова много тъжни примери за това какво се случва, когато липсват документи.
— Така ли?
Той преглеждаше пощата си на малката масичка във фоайето.
— Чувал ли си, че нацистите са отнемали цигулки като твоята от собствениците им? — попита тя.
Той вдигна поглед.
— Не.
Разказа му историята на жената, която бе дошла в магазина, и когато приключи, Пи Джей каза начумерено: „Колко ужасно.“ Но не направи никаква връзка със себе си, поне тя не забеляза.
— Чувал ли си за Роз Валан? — попита тя.
— Не. Коя е тя?
Кучето до краката му се опитваше да привлече вниманието му. Пи Джей седна на пода и започна да го чеше по коремчето.
Делфин не продължи. Разбра, че не я слуша.
След това той продължи да свири на Страдивариуса без следа от вина или колебание. Делфин се чудеше защо всичко това толкова я притеснява, щом никой друг не се трогваше.
През септември, когато започна музикалният сезон, тя оставаше сама по две-три вечери седмично. Обикаляше улиците или си стоеше вкъщи и четеше, гледаше да се занимава с нещо. Сети се, че още не е видяла толкова много места — музеи, театъра и бутиците в Сохо. Искаше й се да мисли за Ню Йорк като за прекрасно ново приключение. Винаги бе мечтала да дойде тук, но градът й се стори някак безличен в сравнение с Париж.
Целият Париж представляваше едно произведение на изкуството. Дотогава Делфин не бе оценявала този факт. Архитектурата, сандъчетата по прозорците с водопади сакъзчета през юни, високите бели кепенци. Копнееше да застане пред някоя от хилядите огромни дървени врати, боядисани в синьо, червено или зелено частни входове, зад които се криеха застлани с калдъръм дворчета и кокетни градинки. Зад всяка врата се таеше истинско съкровище.
В Париж всички хора изглеждаха по свой уникален начин. Тук всички носеха еднакви обувки, чанти, четяха едни и същи книги, пиеха едно и също кафе. Беше чувала за „Сакс Пето Авеню“, но когато отиде там, откри, че е просто поредният универсален магазин. Липсваше й великолепната, величествена галерия „Лафайет“ с позлатените балкончета и куполът с витраж на тавана.
Постоянното превеждане на най-незначителна информация от ежедневието я изтощаваше. Когато видеше неонов надпис с часа и температурата на фасадата на някоя банка, трябваше да прехвърля от Фаренхайт в Целзий. Картите в метрото сякаш бяха създадени, за да объркват хората, и когато веднъж сбърка посоката на влака, се оказа много трудно да се върне на същата линия. Трябваше да излезе отгоре, да пресече улицата и отново да си купи билет. Когато направеше нещо правилно, изживяваше истински малък триумф, който обикновено след часове бе помрачаван от поредната досадна грешка.
Една сутрин реши да изненада Пи Джей с билети за представление на Шекспир в парка. Бе прочела във вестника, че са безплатни и че касата отваря в единайсет сутринта. Пристигна там в единайсет и петнайсет и научи, че билетите са свършили.
— Продали сте всичко за петнайсет минути? — попита тя мъжа зад щанда.
— Хората се редят на опашка от седем часа — отвърна той, като че ли ненужното висене на опашка в продължение на четири часа на убийствената жега изобщо имаше някакъв смисъл.
На следващия ден взе такси, за да отиде на пазар в Гринич Вилидж. Дълго и приятно си побъбри с шофьора за медения му месец в Ница. Когато му плати точната сума, изписана на апарата, той я изпрати с думите: „Майната ви, госпожо“. Чак когато разказваше на Пи Джей историята, си спомни, че тук е прието да се плащат петнайсет-двайсет процента отгоре.