Диамантите са завинаги
- Автор: Салливан Джули Кортни
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-430-7
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диамантите са завинаги». Краткое содержание книги:
Както на онези, които търсят близостта и приятелството на брака…
А също и на онези, които нямат никакво намерение да съсипват връзката си със сватба!
Ивлин е щастливо омъжена от четирийсет години, а Делфин е опознала и двете страни на любовта — екстаза на прелъстяването и горчивината от разбитата връзка. Джеймс — парамедик, който се скъсва от работа, за да изхранва семейството си, знае, че родителите на съпругата му биха предпочели преуспял зет. А пък Кейт и партньорът й Дан, макар никога да не са изричали брачни клетви, се радват на близост, доверие и много обич.
Животът на тези двойки се разгръща по необичаен и изненадващ начин. На този фон протича историята на Франсес Зерети, която започва кариерата си на автор на рекламни текстове в края на 40-те. Тя е създател на крилатата фраза „Диамантите са завинаги“, която променя отношението на хората към тези скъпоценни камъни и утвърждава традицията на диамантените годежни пръстени.
Светофарът се смени, тя тръгна към Пол Лойд и му махна.
— Това трябва да е Чарли! — отбеляза той, когато го доближиха.
Кучето го погледна и прие с помахване на опашката енергичното почесване зад ушите.
— О, виж го само. Момчетата ще се влюбят в него. Още не сме им казали, тъй като не искахме да им даваме напразни надежди, в случай че нещо не се получи.
Делфин се усмихна.
— Сигурна съм, че ще му осигурите прекрасен живот.
Той се наведе към Чарли и му заговори:
— В момента Стефани е в „Петко“ да ти купи креватче и няколко играчки, каквито Лъки Пени обичаше, и лакомства — нареждаше със закачлив бебешки тон. — Лакомства, лакомства, лакомства. Обичаш ли лакомства? Обичаш ли лакомства? Обичаш, обичаааш! — Изправи се, подръпна тениската си и заговори нормално: — Взех си един ден отпуска. Ще приберем децата от училище, а той ще ги чака на задната седалка. Нямам търпение. Донесох му малко бекон. Да му го дам ли?
— Разбира се — каза тя. — Вече е ваше куче.
Той измъкна найлонов плик от джоба на панталоните си и откъсна половин парче пресен бекон.
— Ще седнеш ли? — попита той.
Чарли седна и изяде месото.
— О, какво добро момче! Какво добро момче!
В Париж кучетата бяха навсякъде — лежаха в краката на стопаните си в кафенета на открито, послушно ги следваха по петите без каишка по улиците, разхождаха се из скъпите бутици. Но французите не ги глезеха както американците. Тук имаше кучешки площадки и плащаха на хора да ги извеждат следобед на групи по десетина. Тя почти очакваше Пол Лойд да му сложи бебешка шапчица и залъгалка в устата. А тъпият Чарли, какъвто си беше американец, се наслаждаваше на всяка секунда.
Бе очаквала известна съпротива от него, но щом Пол Лойд отвори вратата на колата, Чарли скочи вътре.
— Опа, хайде да се вържем с кучешкото коланче — каза Пол и се пресегна към задната седалка. Делфин учудено повдигна вежди.
Преди да си тръгне, Пол взе ръката й между дланите си.
— Благодаря ви много. Нямате представа какво означава това за нас. — Сякаш току-що му беше дарила един от жизненоважните си органи.
— Искате ли да останете за миг насаме, за да се сбогувате? Мога да се поразходя.
Делфин поклати глава.
— О, не. Вече се сбогувахме.
Той остана объркан. Вероятно я мислеше за безсърдечна французойка, какво да очаква от нея?
Беше ли безсърдечна? Знаеше, че така най-силно ще нарани Пи Джей, но не беше жестоко. Жестоко би било да му върже една тухла на врата и да го пусне в Ийст Ривър. Чарли щеше да хареса живота в голяма къща край морето, щеше да бъде обожаван. А и след онова, което Пи Джей й причини, нямаше прекалено ужасна форма на отмъщение.
Знаеше, че не може да очаква съчувствие. Самата тя бе измамила съпруга си и сега на свой ред беше измамена. Страничен наблюдател би казал, че е получила онова, което заслужава. Все пак не беше ли човешко да очаква, че може да е изключение от правилото? Да се надяваш, че светът може и да разбере мотивите ти дори когато самата ти не ги разбираш?
Тя се обърна към сградата и запали цигара. Една жена държеше ръката на малкото си момиченце няколко метра по-нататък и правеше онова, което всички майки в Ню Йорк правят — постоянно учат децата си на разни неща, защото трябва да бъдат съвършени! И не само това, но и всички наоколо трябваше да го знаят!
— Какво виждаш, Ела? — високо попита тя.
— Калинка.
— Точно така! А какъв цвят е тя?
— Червен.
— И?
— Черен.
— Много добре!
Тези нюйоркчанчета вероятно нямаха и миг спокойствие, докато не отидеха в колеж.