Няма връщане назад

Вратата се отвори и в кабинета нахлу разчорленият Коротков. Я виж ти, Настя дори не беше предполагала, че той е още тук.

— Какво е станало? Защо крещиш, като че те колят?

— Толкова силно ли беше? — уплаши се тя. — Чуваше се в коридора, така ли?

— Не бе, нищо не се чува там. Току-що ми звънна Чеботаев, каза, че си в криза и си му крещяла. Какво ти става, приятелко? Да не се е случило нещо?

— А, значи се е оплакал от мен — ядно процеди тя през зъби, чувствайки, че ей сега ще се разплаче от срам.

— Не се оплакваше, уплашил се е.

Коротков придърпа един стол, яхна го, както обикновено, и я погледна внимателно.

— Той се е уплашил, Асенка, защото ти по принцип никога не крещиш, и Андрюха, който те познава от доста години, си е помислил, че си изпаднала в истерична криза и се нуждаеш от помощ. Затова ми се обади. Е, какво, трябва ли ти помощ?

Настя въздъхна дълбоко, почака да изсъхнат сълзите й, смутено огледа отрупаното с листове бюро.

— Юра, кажи ми защо правя това?

— Какво именно?

— Ами ето това, това. — И раздразнено и отчаяно бръсна листовете от бюрото.

Картичките се пръснаха, листовете се разлетяха по пода, тихо и глухо изтропаха падналите цветни моливи, с които Настя бе подчертавала информацията.

— Всичко това… За какво го правя, а? На кого е потрябвало?

— Е, щом си го правила, сигурно в това е имало някакъв смисъл, някаква идея — спокойно предположи Коротков.

— Няма никакъв смисъл, нито някаква идея. Това са просто жалки напъни да се правя на професионалист, разбираш ли? Натоварих колегите с работа, те хвърлиха за събиране на информация сума ти време, после и аз се взирах в това и си блъсках главата — и всичко напразно. Защото съм стара, ненужна никому кранта, която никога вече няма да измисли нещо свястно.