Черната вдовица [bg]

Михаил посегна към дръжката на вратата, но се спря, когато чу първия изстрел. Тогава осъзна, че телефонът му вибрира в джоба на сакото. Погледна екрана. Беше Ели Лавон.

— Къде си, по дяволите?

Михаил му отговори шепнешком.

— Четирима мъже с пушки влязоха в ресторанта.

— Чувам ги.

— Трябва да излезеш оттам.

— Къде е Натали?

— ФБР ще я приберат.

Михаил пъхна телефона в джоба си. Иззад тънката врата на тоалетната долетя нов изстрел — голям калибър, бойно оръжие. Последваха още два: с всеки гръм заглъхваше писък. Очевидно терористите бяха решени да се погрижат никой в „Кафе Милано“ да не остане жив. Явно те не бяха джихадисти, обучавани с видеоигри. Бяха тренирани и дисциплинирани. Движеха се методично през руините на ресторанта и издирваха оцелели. И накрая, помисли си Михаил, щяха да се появят неизбежно до вратата на тоалетната.

Американецът с гелосаната коса трепереше от ужас. Михаил се огледа за нещо, което да може да използва като оръжие, но не забеляза подходящ предмет. След това кимна на американеца да се скрие в кабинката. Незнайно как, но в ресторанта още имаше електричество. Михаил угаси светлините, като заглуши щракването на ключа, и прилепи гръб към стената до вратата. Във внезапно настъпилата тъмнина той се закле, че няма да умре тази вечер в тоалетна в Джорджтаун заедно с мъж, когото не познаваше. Това би било позорен начин за един воин да напусне този свят, дори и за воин от тайните служби.

Иззад вратата се чу силното изпукване от още един изстрел, този път по-близо от предишния, и още един писък заглъхна. Последваха стъпки навън в коридора. Михаил сви пръстите на смъртоносната си дясна ръка. „Отвори вратата, копеле — помисли си той. — Отвори шибаната врата!“