Шепнещите [bg]

„Бях лошо, лошо момче“, каза отражението, което бе едновременно Кларънс и Не-Кларънс. Карън, която едва сдържаше гнева си, почувства дълбоко в себе си, в тайното място, където държеше всичко, което бе истинското й аз, че онова, което вижда, е съществото, направило Кларънс Бътъл такъв, какъвто беше, гласът, който му е нашепвал колко приятно е да си играеш с малки момичета в стари отточни канали, злият гост, който е вкоренил в неговото съзнание името на Карън Емъри.

„Тя ще си играе с теб, Кларънс. Тя обича момчетата и тъмните места. И няма да пищи. Няма да пищи, каквото и да й правиш, защото е добро момиче, а добрите момичета имат нужда от лошо, лошо момче, което да извади най-доброто от тях…“

Нападателят й я гледаше с любопитство и тя разбра, че е видял нещо от онова, което е зърнала тя, защото и той се разлагаше, отвътре и отвън, и се запита дали съществото не носи рака със себе си, дали подобно дълбоко духовно и умствено разложение не намира някакъв физически израз. В крайна сметка злото бе нещо като отрова, инфекция на душата, а когато се приемаха продължително време, някои други отрови довеждаха до промени в различните органи: от никотина пожълтяваше кожата, а белите дробове почерняваха; алкохолът увреждаше черния дроб и бъбреците и набраздяваше лицето; от радиацията окапваше косата; оловото, азбестът, хероинът — всички те се отразяваха на човешкото тяло, приближавайки го до окончателната разруха. Не беше ли възможно и злото в своята най-чиста форма, в своята квинтесенция, да има същото въздействие? Защото Кларънс бе болен, както и човекът, който сега я държеше във властта си.

— Как се казваше той? — попита я Ирод и тя се почувства длъжна да отговори.

— Кларънс. Казваше се Кларънс.

— Нарани ли те?

Тя поклати глава.

Но бе искал. О, да, Кларънс бе искал да си играе, а Кларънс играеше грубо, когато ставаше дума за малки момичета.

Карън сви колене под брадичката и ги обгърна с ръце. Въпреки че отражението вече не се виждаше, тя се боеше от онова, което го беше създало. То беше тук. Усещаше го. Усещаше го, защото бе свързана с Кларънс Бътъл. Тя беше тази, която му бе избягала. Още по-лошо, тя беше тази, заради която го заловиха, и той никога нямаше да й прости това, нямаше да й прости, че го бе оставила да изгние в затворническата болница, без да има кой да го посещава, без някой да се интересува от него. А бе искал само да си играе.

Нападателят я доближи и тя се отдръпна от него.

— Името ми е Ирод — каза той. — Няма защо да се плашиш от мен. Няма да те ударя отново, стига да отговаряш честно на въпросите ми.

Но тя гледаше покрай него, погледът й се стрелкаше из стаята, ноздрите й потрепваха, явно беше нащрек да не я доближи онзи Не-Кларънс с неговия канцерогенен дъх и мръсните му опипващи пръсти. Възрастният мъж я гледаше любопитно.

— Но не от мен те е страх, нали? Защото си го видяла и точно там е работата, точно там е работата. О, можеш да го наричаш Кларънс, ако желаеш, но той има много имена. За мен е Капитана.