Земя на славата [bg]

Крас взе една лампа от стената и поведе Юлий по някакъв дълъг коридор.

— Чия е тази къща? — попита Юлий, докато оглеждаше богатата мебелировка.

— Моя — отвърна Крас. — Собственикът беше в затруднение и успях да я получа на чудесна цена.

Юлий знаеше, че собственикът вероятно е бил един от пострадалите от монопола в търговията, който Крас бе получил като част от първоначалното им споразумение. Беше малко заинтригуван, че старият мъж не се опита да поиска удължаване на лиценза си, но пък провинцията, която му беше предложил Помпей, щеше да е достатъчна, за да ангажира времето му. Юлий се надяваше, че Крас е достатъчно разумен, за да остави сина си да вземе решението. Въпреки че харесваше стария сенатор, той изобщо не беше пълководец, докато синът му беше, и то чудесен.

— Тук, Юлий — каза Крас и му подаде лампата.

Юлий видя почти детинското удоволствие на сбръчканото му лице и това го обърка. Отвори, влезе и затвори вратата.

Сервилия никога не бе изглеждала по-красива. Юлий замръзна, когато я видя, после потърси място, където да остави лампата — това внезапно му се стори ужасно трудно.

Стаята беше затоплена — в огромната камина, достатъчно висока, за да застане в нея прав, пламтеше огън. До тях не достигаше и полъх от бушуващия зимен вятър. Юлий се опиваше от вида й… а тя го гледаше, без да продума, легнала на дългата кушетка. Беше с тъмночервена дреха, с цвета на кръв. Юлий не знаеше какво да каже и само я гледаше.

— Ела — каза тя и протегна ръка към него. На китката й звъннаха сребърни гривни. Той пристъпи към нея, ръцете им се докоснаха и той потъна в прегръдката й. Целунаха се. Нямаше нужда от думи.